И сред всичко това някъде пред него застрашително заставаха свирепите легиони, жестокостта и разрухата. И те бяха като канари, надвиснали над прибоя.
Отрядът мина и през последната врата и влезе в главната пещера. След това затвориха вратите херметически. Изгасиха светлините и свалените от отворите на пещерата капаци откриха нощта и звездното небе, прихлупили пустинята.
Джесика се приближи до горещия ръб на пещерата и вдигна очи към звездите. Те бяха ярки и близки. Усети, че воините наоколо й се оживиха, чу звън на балисет, който настройваха някъде отзад и гласа на Пол, подел тона на настройката. В гласа му имаше тъга, която не и допадна.
Гласът на Чани долетя неканен откъм гъстия мрак на пещерата:
— Разкажи ми за водите на родната си планета, Пол Муад’Диб.
И отговорът на Пол:
— Друг път, Чани. Обещавам.
„Каква тъга.“
— Този балисет е хубав — рече Чани.
— Много хубав — съгласи се Пол. — Как мислиш, дали Джеймис може да има нещо против, ако посвиря на него?
„Говори за мъртъвците в сегашно време“ — помисли си Джесика. Тревожеше се за последствията.
Намеси се някакъв мъжки глас:
— Той си падаше по музиката, Джеймис де.
— Тогава изпей ми една от вашите песни — помоли Чани.
„Толкова женствена съблазън в гласа на това момиче-дете!“ — помисли си Джесика. — „Трябва да предупредя Пол за техните жени… и то по-скоро.“
— Това бе песен на мой приятел — рече Пол. — Предполагам, че вече е мъртъв, имам предвид Гърни. Наричаше я своята вечерна песен.
Войните се смълчаха и се заслушаха в гласа на Пол, който се извиси в нежен момчешки тенор под съпровода на припяващия звучен балисет.
Джесика усещаше в гърдите си всеки звук от тази музика — езическа и изпълнена с тонове, които най-неочаквано и настоятелно я караха да се замисли за себе си, да почувствува тялото си и копнежите му. Тя слушаше напрегната, без да помръдва.
Тя видя как дори и след заглъхването на последния акорд всички продължаваха да стоят безмълвни. „Защо синът ми пее любовна песен на това момиче-дете?“ — запита се тя. Внезапно я прониза страх. Усети как животът препуска покрай нея, а тя не може да улови юздите му. — „Защо той избра именно тази песен?“ — чудеше се тя. — „Инстинктите понякога не лъжат. Защо постъпи така?“
Пол седеше мълчаливо в мрака и една-единствена упорита мисъл владееше съзнанието му: „Майка ми е мой враг. Тя не го съзнава, но е така. Тя ще доведе легионите за похода. Тя ме е родила, тя ме е обучила. Тя е мой враг.“
„Схващането за напредъка действува като защитен механизъм, който ни предпазва от ужасите на бъдещето.“
На седемнадесетия си рожден ден по време на семейните игри Фейд-Рота Харконен уби своя стотен роб-гладиатор. По случай празненствата на родната планета на харконската династия Гайъди Прайм¤ от императорския двор бяха пристигнали гости наблюдатели — граф и лейди Фенрннг, поканени да прекарат следобеда в позлатената ложа над триъгълната арена заедно с най-близките роднини.
В чест на рождението на на-барона¤, а и за да се напомни на всички от династията Харконен, както и на всички поданици, че за наследник е определен Фейд-Рота, този ден бе обявен за официален празник на Гайъди Прайм. Старият барон бе постановил всепланетен почивен ден. Бяха се постарали в Харко, града на династията, да се създаде впечатление за празнично настроение: от сградите се развяваха знамена, а фасадите на Корт Уей бяха пребоядисани.
Но по отбивките от главната улица граф и лейди Фенринг забелязаха купищата смет, олющените кафеникави стени, отразяващи се в мътните улични локви, както и лукавото суетене на хората.
В боядисаната в синьо централна кула на крепостта на барона цареше внушаващ страхопочитание безупречен ред, но графът и неговата дама видяха каква цена е платена за това: навсякъде се виждаха стражи и оръжия с онзи особен блясък, който подсказваше на опитното око, че се използуват редовно. Дори и тук, в централната кула, имаше пропускателни пунктове за обичайното минаване от един сектор в друг. Военното обучение на слугите личеше по начина, по който вървяха, по изопнатите рамене… и по това, как очите им дебнеха, дебнеха, дебнеха.