— Напрежението си върши своето — измънка графът на лейди Фенринг на техния напевен таен език. — Баронът тепърва започва да разбира действителната цена, която е платил, за да се отърве от дук Лито.
— Някой път ще трябва да ти разкажа преданието за птицата Феникс — рече тя.
Намираха се в приемната зала на централната кула и очакваха да ги заведат на семейните игри. Залата не беше голяма — вероятно четиридесет метра дълга и наполовина широка, но покрай стените бяха оформени под ъгъл светлинни изкуствени колони, таванът имаше изкусно измайсторен свод и всичко това създаваше впечатлението за много по-голям простор.
— Аа, ето че и баронът идва! — рече графът.
Баронът прекоси залата по дължина с онази особена подскачаща походка, наложена от необходимостта да насочва портативните суспенсори, понесли тежестта на тялото му. Бузите му се тресяха нагоре-надолу, а суспенсорите се полюляваха и разместваха под оранжевата роба. По ръцете му лъщяха пръстени, а по робата му проблясваха втъканите опафири¤.
Плътно до барона крачеше Фейд-Рота. Черната му коса бе навита на гъсти къдрици, които падаха нелепо весело над враждебно гледащите очи. Бе облечен в тясна черна туника и трико-панталони, леко набрани отзад. Малките му крака бяха обути в чехли с меки подметки.
Като наблюдаваше стойката и изпъкналите под туниката мускули на младежа, лейди Фенринг си помисли: „Ето един човек, който няма да позволи да напълнее.“
Баронът се спря пред тях, сграбчи с увереността на собственик лакътя на Фейд-Рота и каза:
— Моят племенник, на-барон Фейд-Рота Харконен. — И като обърна по бебешки дебелото си лице към Фейд-Рота, добави: — Граф и лейди Фенринг, за които съм ти говорил.
Фейд-Рота сведе глава с необходимата вежливост. После се загледа в лейди Фенринг. Тя бе златокоса и грациозна — изящната й фигура бе облечена в падаща свободно дреха в светлобежово — обикновена кройка без украса. На погледа му отвърнаха две сиво-зелени очи. Тя притежаваше онова ведро бин-джезъритско самообладание, което се стори на младежа леко обезпокояващо.
— Хъм, ъъъ — започна графът. Той изучаваше Фейд-Рота. — Хъм, ъъъ, изискан младеж, ъъъ, нали… ъъъ, скъпа? — Графът се обърна към барона. — Драги ми бароне, казвате, че сте говорили за нас на този изискан младеж, така ли? И какво сте му казали?
— Разказах на моя племенник колко много ви цени нашият император, граф Фенринг — отвърна баронът. И си помисли: „Хубавичко го разгледай, Фейд! Убиец, който се държи като заек — те са най-опасните!“
— Разбира се! — възкликна графът и се усмихна на своята дама.
Поведението и думите на този човек се видяха на Фейд-Рота почти оскърбителни. В тях едва ли имаше нещо, което да заслужава внимание. Младежът се загледа в графа: нисък човек, хилав на вид. Имаше лице на невестулка с огромни черни очи. Косата по слепоочията му бе посивяла. А движенията му — той махваше с ръка или обръщаше глава на една страна, а говореше на другата. Трудно бе човек да следи движенията му.
— Хъм, ъъъ, хъм, ъъъ, човек попада твърде рядко на такава, ъъъ, изтънченост — заговори графът, отправяйки тези думи към рамото на барона. — Аз… ъъъ, ви поздравявам за, хъм, ъъъ, изтънчеността на вашия, ъъъ, наследник. Може да се каже, че, ъъъ, той се старае да прилича на вас.
— Много сте любезен — рече баронът. Той се поклони, но Фейд-Рота забеляза, че очите на чичо му не одобряваха неговата учтивост.
— Когато човек е, ъъъ, ироничен, това, ъъъ, предполага, че той, ъъъ, разсъждава дълбокомислено — продължи графът.
„Ето че пак започва“ — помисли си Фейд-Рота. — „Думите му са направо оскърбителни, но няма как да му се поиска удовлетворение.“
Като слушаше графа, Фейд-Рота имаше чувството, че главата му затъва в някаква каша… хъм, ъъъ, хъм, ъъъ! Фейд-Рота отново обърна поглед към лейди Фенринг.
— Ние, ъъъ, отнемаме твърде много време на този младеж — заговори тя. — Чувам, че днес му предстои излизане на арената.
„Кълна се в красавиците на императорския харем, тя е прекрасна!“ — помисли си Фейд-Рота.
— Днес ще победя във ваша чест, милейди — рече той. — Ако ми разрешите, ще ви отправя това посвещение от арената.
В отговор тя го изгледа спокойно, но когато заговори, в гласа й се долавяше гневна нотка: