— Не ви разрешавам!
— Фейд! — обади се баронът. И си помисли: „Немирникът му с немирник! Да не би да иска този непоносим граф да го извика на дуел?“
Графът обаче само се усмихна и рече:
— Хъм, ъъъ, хъм, ъъъ.
— Ти наистина трябва да се приготвяш за арената, Фейд — каза баронът. — Трябва да си отпочинал и да не поемаш никакви глупави рискове.
Фейд-Рота се поклони с потъмняло от негодувание лице.
— Убеден съм, че всичко ще бъде по волята ви, чичо. — Той кимна на граф Фенринг. — Сър! — после към лейди Фенринг: — Милейди!
Обърна се и излезе от залата, без изобщо да удостои с поглед групата от представители на малки династии, струпали се край двойната врата.
— Толкова е млад! — въздъхна баронът.
— Хъм, ъъъ, да, наистина, ъъъ — отбеляза графът.
А лейди Фенринг си помисли: „Възможно ли е това да е младежът, когото имаше предвид светата майка? Нима тази кръвна линия заслужава да бъде запазена?“
— Разполагаме с повече от час до тръгването към арената — рече баронът. — Вероятно ще можем да проведем нашия кратък разговор сега, граф Фенринг. — Той наклони едрата си глава надясно. — Има доста въпроси, които трябва да обсъдим.
А баронът си помисли: Нека видим сега как момчето за поръчки на императора ще предаде посланието, което носи, без да е толкова глупаво, че да го съобщи направо, без заобикалки.
Графът заговори на своята дама:
— Хъм, ъъъ, вие, ъъъ, ще ни извините, ъъъ, нали, скъпа?
— Всеки ден, а понякога и всеки час носи някаква промяна — отговори тя. — Ъъъ. — И преди да се обърне, се усмихна мило на барона. Дългите й поли прошумяха и изопната като струна, с величествена походка лейди Фенринг се отправи към двойната врата в дъното на залата.
Баронът забеляза как при приближаването й разговорите сред представителите на малките династии секнаха и как всички я изпратиха с поглед. „Бин-джезъритка!“ — помисли си той. — „Най-добре ще е вселената да се отърве от всички тях.“
— Ето там, вдясно от нас, между две от колоните има фуния на мълчанието¤ — рече баронът. — Там можем да поговорим, без страх, че някой ще ни чуе. — Той тръгна пръв със своята подскачаща походка и влезе в звукоумъртвяващото поле, където гласовете от кулата изведнъж станаха глухи и далечни.
Графът застана до барона и двамата се обърнаха с лице към стената, за да не може да се разбере по устните им какво си говорят.
— Не сме доволни от това как прогонихте сардукарите от Аракис — започна графът.
„Говори направо!“ — помисли си баронът.
— Сардукарите не можеха да останат повече, без да рискуваме и други да научат как императорът ми е помогнал — отвърна баронът.
— Но вашият племенник Рабан, изглежда, не се стреми достатъчно настоятелно към уреждането на въпроса със свободните.
— Какво желае императорът? — попита баронът. — На Аракис не може да са останали повече от шепа свободни. Южната пустиня е необитаема, а северната пустиня се кръстосва редовно от нашите патрули.
— Кой твърди, че южната пустиня е необитаема?
— Вашият собствен планетолог, скъпи ми графе.
— Но д-р Кайнс е мъртъв!
— Ах, виж ти… горкият.
— Разполагаме с данни от един полет над южните райони — рече графът. — Има доказателства за наличието на растителност.
— Значи Сдружението се е съгласило да разреши наблюдение от космоса?
— Положението ви е много добре известно, бароне. Законно императорът не може да постави Аракис под наблюдение.
— А аз мога да си го позволя — рече баронът. — Кой е извършил този полет?
— Един… контрабандист.
— Някой ви е заблудил, графе — каза баронът. — Контрабандистите не могат да летят над южните райони по-успешно от хората на Рабан. Известно ви е за бурите, за пясъчните вихрушки и всичко останало. Те изтръгват сигналните стълбове още с поставянето им.
— Някой друг път ще обсъдим различните видове пясъчни бури — рече графът.
„Виж ти!“ — помисли си баронът.
— Да не би тогава да сте намерили някаква грешка в счетоводството ми? — попита той.
— Когато на човек започват да му се привиждат грешки, тогава самозащитата става невъзможна — отвърна графът.
„Нарочно се опитва да възбуди моя гняв“ — помисли си баронът. Пое си два пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Усещаше миризмата на собствената си пот и почувствува как мястото, където под робата се бяха впили суспенсорните ремъци, отведнъж го засмъдя и заболя.
— Императорът не може да не е доволен от смъртта на наложницата и момчето — заговори баронът. — Те избягаха в пустинята. Точно тогава имаше буря.
— Да, наистина е имало твърде удобни стечения на обстоятелствата — съгласи се графът.