— Спрете противоотровата! — рече графът.
— Но той е полезен!
— Само че знае прекалено много неща, които никой жив човек не бива да знае.
— Казахте, че императорът не се страхува от разобличаване.
— Не се правете на глупак, бароне.
— Ще изпълня тази заповед само ако видя под нея имперския печат — рече баронът. — Но на вашата прищявка няма да се подчиня.
— Вземате това за прищявка, така ли?
— А за какво друго? Императорът също има задължения към мен, Фенринг. Аз го отървах от размирния дук.
— С помощта на неколцина сардукари.
— А къде другаде императорът щеше да намери династия, която да достави униформи за маскировка, за да скрие той своето участие в това начинание?
— И той си задава същия въпрос, бароне, но ударението е на друго място.
Баронът изучаваше внимателно Фенринг, той отбеляза колко изопнати са челюстните му мускули и как усърдно пази хладнокръвието си.
— И таз хубава! — възкликна баронът. — Надявам се императорът да не вярва, че може да тръгне срещу мен, без никой да разбере за това?
— Той се надява, че такова нещо няма да е необходимо.
— Нима императорът вярва, че съм опасен за него! — Баронът придаде на гласа си нотка на гняв и мъка, като си мислеше: „Нека несправедливо ме обвини в измяна! Бих могъл да се възкача на престола, докато се бия в гърдите, че съм несправедливо обвинен.“
Когато заговори, гласът на графа прозвуча сдържан и далечен:
— Императорът вярва само на своите сетива.
— Дали императорът ще се осмели да ме обвини в измяна пред пълния състав на Ландсрада? — Окрилен от надеждата, че това може да стане, баронът затаи дъх.
— На императора никога не му се налага да се осмелява.
С помощта на портативните си суспенсори баронът се извърна настрани, за да скрие изражението си. „Би могло да ми се случи и приживе!“ — помисли си той. — „Император! Нека ме обвини несправедливо! После подкупи и принуда, сплотяване на Великите династии: те ще се скупчат под знамето ми като селяни, хукнали да дирят убежище. Онова, от което Великите династии най-много се боят е да не би сардукарите на императора да ги нападнат една по една.“
— Императорът искрено се надява, че никога няма да се наложи да те обвини в измяна — рече графът.
Баронът само си придаде вид на обиден, защото разбра, че му е трудно да скрие иронията в гласа си, но се оказа, че успя:
— Винаги съм бил най-верен поданик. Обидата, нанесена ми от тези думи, е толкова голяма, че не мога да я изразя.
— Хъм, ъъъ — измънка графът.
Баронът продължаваше да стои с гръб към графа, кимайки с глава. След малко заговори:
— Време е да тръгваме към арената.
— Наистина — съгласи се графът.
Те напуснаха фунията на мълчанието и рамо до рамо се отправиха към скупчилите се в дъното на залата представители на малките династии. Някъде в кулата започна бавно да удря камбана — звънът й предупреждаваше, че до боевете на арената остават още двадесет минути.
— Малките династии очакват да ги поведете — кимна графът, като приближиха насъбралите се хора.
„Двусмислици… двусмислици“ — рече си баронът. Той вдигна очи към новите талисмани, окачени встрани от входа към залата — глава на бик върху поставка и портретът с маслени бои на стария атреидски дук, покойния баща на дук Лито Атреидски. Те изпълваха барона със странното чувство за някаква поличба и той се питаше какви ли мисли са предизвиквали тези талисмани у дук Лито, когато са висели в залите на Каладън, а после на Аракис — храбрият баща и главата на бика, който го беше убил.
— Човечеството разполага, ъъъ, само с една, ъъъ, наука — заговори графът, щом поведоха шествието от очакващите ги хора и преминаха от залата в чакалнята — тясно помещение с високи прозорци и пъстър под от бели и тъмночервени плочки.
— И коя е тази наука? — попита баронът.
— Това е, ъ-ъъ, науката за, ъъъ, недоволството — отвърна графът.
Отзад представителите на малките династии, плахи и учтиви, се засмяха с най-подходящия одобрителен тон, но смехът се получи някак си нестроен, тъй като се сблъска с внезапния вой на двигатели, който нахлу, щом пажовете отвориха докрай външната врата и разкриха пред погледите редицата коли, чиито знамена пърпореха на лекия ветрец.
Като повиши глас, за да надвие неочаквания шум, баронът каза:
— Надявам се, че няма да останете недоволен от представянето на моя племенник днес, граф Фенринг.
— Аз, ъъъ, съм целият, ъъъ, в, хъм, очакване, да, точно така — отвърна графът. — Човек винаги трябва да търси, ъъъ, корените, хъм, единствено в, ъъъ, словесния процес¤.