Баронът прикри вълнението си от изненадата, като се препъна в първото стъпало надолу. „Словесен процес! Та това означаваше доклад за престъпление срещу империята!“
Графът обаче се засмя, за да обърне казаното на шега, като потупа барона по рамото.
През целия път до арената обаче баронът, облегнал се сред бронираните възглавници на колата си, поглеждаше крадешком към седналия до него граф, питайки се защо момчето за поръчки на императора бе намерил за необходимо да си направи тази толкова особена шега в присъствието на представителите на малките династии. Очевидно Фенринг рядко вършеше нещо, за което не бе убеден, че е наложително, или пък казваше две думи, когато бе достатъчна само една, или пък се придържаше само към едно-единствено значение на дадена фраза.
Настаниха се в позлатената ложа над триъгълната арена — тръбяха рогове, трибуните отгоре и наоколо бяха препълнени с кресливи хора и плющящи знаменца — и едва сега баронът проумя смисъла на шегата.
— Драги ми бароне — заговори графът, навеждайки се към ухото му, — сигурно ви е известно, че императорът не е потвърдил официално вашия избор за наследник.
Баронът имаше чувството, че е попаднал неочаквано в индивидуална фуния на мълчанието, плод на собственото му изумление. Той се втренчи във Фенринг и едва успя да забележи, че лейди Фенринг премина покрай стражите насреща, за да се присъедини към компанията в позлатената ложа.
— Това е истинската причина днес да бъда тук — продължи графът. — Императорът желае да му докладвам дали сте си избрали достоен наследник. Нищо друго освен арената не може да свали по-добре маската е да разголи същността на дадена личност, нали така?
— Императорът ми обеща свободен избор на наследник! — изрече със скърцащ глас баронът.
— Ще видим — каза Фенринг и се извърна, за да поздрави своята дама. Тя седна, усмихна се на барона и сведе поглед надолу, към пясъчната настилка, където Фейд-Рота се бе появил по трико — дясната ръка с черната ръкавица държеше дългия меч, а лявата с бялата ръкавица — късия.
— Бяло за отрова, черно — за непоквареност — изрече лейди Фенринг. — Любопитен обичай, нали, любов моя?
— Хъм, ъъъ — отвърна графът.
Откъм семейните галерии се надигнаха приветствени възгласи и Фейд-Рота поспря за малко, за да ги приеме — той вдигна очи и заразглежда лицата, видя братовчеди и братовчедки, полубратя, наложници и по-далечни роднини. Те представляваха безброй розови зейнали гърла, които крещяха сред плющенето на дрехи и знамена.
И тогава на Фейд-Рота му хрумна, че лицата, изпълнили трибуните, щяха да изглеждат еднакво ненаситни както при вида на собствената му кръв, така и при вида на кръвта на роба-гладиаюр. За изхода от този двубой, разбира се, не можеше да има и съмнение. Живецът на опасността бе изтръгнат, бе останала само обвивката й, но въпреки това…
Фейд-Рота издигна остриетата по посока на слънцето и по древния обичай отдаде почест към трите ъгъла на арената. Най-напред прибра в ножницата късия нож в ръката с бялата ръкавица (бялото бе знакът на отровата), след това дългия меч в ръката с черната ръкавица — „чистия меч“, който сега не беше чист — това бе неговото тайно оръжие, с което трябваше да превърне този ден в своя лична победа: отрова върху дългия меч.
Поставянето на защитния пояс му отне няколко секунди и той се поспря малко, за да почувствува изопването на кожата по челото и да се увери, че защитното поле действува безпогрешно.
Този миг бе зареден с напрежение и Фейд-Рота го удължи със сигурната ръка на директор на пътуващ цирк, като кимаше на своите подавачи и разсейвачи и проверяваше снаряжението им с опитно око — дали веригите с острите и лъскави шипове са на място, както и пръчките с куките, чиито сини ленти се развяваха.
Фейд-Рота даде знак на музикантите.
Започна предвзет бавен марш, наситен със старинно великолепие, и Фейд-Рота поведе свитата си през арената, за да стори поклон пред ложата на чичо си. Той улови хвърления му церемониален жезъл.
Музиката секна.
Сред тишината, настъпила внезапно, той направи две крачки назад, повдигна високо жезъла и извика:
— Посвещавам тази победа на… — той млъкна, защо знаеше какво ще си помисли чичо му: „Въпреки всичко младият глупак ще отправи посвещение на лейди Фенринг и ще забърка голяма каша.“
— … на моя чичо и патрон, барон Харконен! — извика Фейд-Рота.
И с удоволствие забеляза как чичо му си отдъхна.
Музиката поде бодър марш и Фейд-Рота поведе в галоп своята свита обратно през арената към вратата-щит¤, която пропускаше само онези, които носят съответната разпознавателна лета. Фейд-Рота се гордееше, че никога не бе прибягвал до използуването на вратата-щит, а рядко бе имал нужда и от разсейвачи. Сега обаче му бе приятно да знае, че днес те са му подръка — особените планове понякога включват и особени опасности.