Над арената отново се възцари тишина.
Фейд-Рота се обърна и застана с лице срещу голямата червена врата, през която щеше да се появи гладиаторът.
Особеният гладиатор.
Фейд-Рота си помисли, че планът, замислен от Туфир Хауът, е възхитително прост и целенасочен. Робът нямаше да бъде упоен с наркотик — в това именно се криеше опасността. Наместо туй в подсъзнанието му щеше да бъде втълпена условна дума, която да скове мускулите му в решителния миг. Фейд-Рота непрекъснато си мислеше за съдбовната дума, повтаряше си я безгласно: „Скам!“ В очите на публиката щеше да изглежда, че на арената е бил пробутан роб, без да му е даден наркотик, за да убие на-барона. И всички грижливо стъкмени доказателства щяха да водят към главния надзирател на робите.
Откъм червената врата се разнесе тихото бръмчене на сервомоторите й, задействувани за отваряне.
Фейд-Рота съсредоточи цялото си внимание върху вратата. Този миг бе решаващ. Още с появата на гладиатора опитното око щеше да улови всичко, което бе необходимо да узнае. Всички гладиатори следваше да бъдат упоявани с елаков опиат¤ и да излязат на арената войнствено настроени, с притъпен рефлекс за самосъхранение, но човек все пак трябваше да ги наблюдава, за да види как вдигат ножа, накъде се завъртат при отбрана и дали изобщо се съобразяват с публиката по трибуните. Начинът, по който робът накланяше глава, би могъл да даде жизненоважно указание за париране и финт.
Червената врата се отвори с трясък.
От нея излезе висок мъж с мускулесто тяло, с обръсната глава и тъмни сенки под хлътналите очи. Кожата му имаше морковен цвят, който трябваше да се получи от елаковия опиат, но Фейд-Рота знаеше, че това е боя. Робът бе облечен в зелено трико и носеше червения пояс на частично защитно поле — стрелката на пояса сочеше наляво, което означаваше, че е защитена лявата му страна. Държеше ножа си като меч, тялото му бе наклонено леко назад, заело стойката на опитен борец. Той бавно навлизаше в арената, обърнал защитената си страна към Фейд-Рота и групата при вратата-щит.
— Не ми харесва видът на този тип — обади се един от стрелците на Фейд-Рота. — Сигурен ли сте, че е упоен, господарю?
— Кожата му е оцветена — отвърна Фейд-Рота.
— И въпреки това стойката му е на борец — обади се друг от помощниците.
Фейд-Рота пристъпи две крачки по пясъчната настилка и огледа внимателно роба.
— Какво е направил на ръката си? — попита един от разсейвачите.
Погледът на Фейд-Рота се отмести към някаква кървава драскотина малко под левия лакът на роба и я проследи до дланта, насочена към направена с кръв, все още незасъхнала рисунка върху левия хълбок на зеленото трико: стилизиран контур на ястреб.
Ястреб!
Фейд-Рота вдигна поглед към дълбоко хлътналите очи и забеляза необикновената осторожност, с която те кръвожадно се бяха втренчили в него.
„Този е един от борците на дук Лито, които пленихме на Аракис!“ — помисли си Фейд-Рота. — „Той в никакъв случай не е обикновен гладиатор.“ — Пронизаха го тръпки и той се запита дали Хауът не е имал друг план за тази арена — маневра, в която се вписваше друга маневра, в която се вписваше още една. А бе предвидено вината да бъде стоварена единствено върху главния надзирател!
Главният подавач на Фейд-Рота зашепна на ухото му:
— Не ми харесва видът на този тип, господарю. Позволете ми да забия една-две куки в ръката, с която държи ножа, за да го изпробвам.
— Аз ще забия от моите куки — рече Фейд-Рота. Той взе от подавача две от дългите пръчки, завършващи в края с куки, и опита тежестта им с ръка. Тези куки също трябваше да са намазани с опиат, но не и сега, заради което главният подавач можеше да умре. Всичко това обаче бе част от плана.
— Ще излезете от този двубой като герой — бе казал Хауът. — Да убиете гладиатора в равностоен — мъжки двубой, въпреки предателството. Главният надзирател ще бъде убит, а вашият гладиатор ще си получи заслуженото.
Фейд-Рота пристъпи още пет крачки към средата на арената, като изчакваше и изучаваше роба. Той бе сигурен, че горе на трибуните познавачите вече бяха разбрали, че нещо не е наред. Кожата на гладиатора беше точно с цвета на обработен с опиат човек, но самия той стоеше здраво на нозете си и не трепереше. Афисионадосите сигурно вече шушукаха помежду си: „Виж го само как стои. Той трябва да е възбуден — да напада или да отстъпва. Виж го как си пази силите, как изчаква. А не бива да изчаква!“