Фейд-Рота почувствува как се разгаря страстта в гърдите му. „Дори да има предателство в замисъла на Хауът“ — помисли си той — „аз пак ще успея да се справя с този роб. А този път не късият, а дългият ми меч е потопен в отрова. И за това даже и Хауът не знае.“
— Привет, харконе! — провикна се робът. — Готов ли си да умреш?
Мъртва тишина се възцари над арената. Робите не отправяха предизвикателства!
Сега Фейд-Рота успя да види ясно очите на гладиатора и прочете в тях хладнокръвната жестокост на отчаянието. Забеляза как робът стоеше с привидно безразличие, но нащрек, с мускули, напрегнати за победа. По тайните канали за свръзка на робите този човек бе получил съобщениета на Хауът: „Ще ти се представи истинска възможност да убиеш на-барона.“ Това бе част от плана, който тогава бяха съставили.
Скъперническа усмивка пробяга по устните на Фейд-Рота. Той вдигна куките, съзрял в стойката на гладиатора залог за успех на своите планове.
— Привет! Привет! — предизвикваше го робът и пристъпи дебнешком две крачки напред.
„Сега вече никой в галериите не се съмнява“ — помисли си Фейд-Рота.
Би трябвало робът да е донякъде скован от ужаса, който опиатът поражда. Би трябвало всеки миг да разкрива вътрешното му убеждение, че за него не съществува никаква надежда, че той не може да победи. Би трябвало съзнанието му да е натъпкано с разкази за отровите, които на-баронът подбира за меча си в ръката с бялата ръкавица. На-баронът никога не причиняваше бърза смърт — доставяше му наслада да демонстрира редки отрови и можеше да се изправи сред арената и да изтъква интересното им странично въздействие върху гърчещата се жертва. Наистина у роба се долавяше страх, но не и ужас.
Фейд-Рота вдигна високо куките и кимна като за поздрав.
Гладиаторът нападна.
Финтът и парирането му бяха не по-лоши от най-доброто, което Фейд-Рота изобщо бе виждал. Един отлично пресметнат удар едва не сряза почти на милиметър сухожилието на левия крак на на-барона.
Фейд-Рота плавно отскочи, като остави пръчката с куките в десния лакът на роба — куките се бяха забили така дълбоко в плътта, че робът не можеше да ги извади, без да разкъса сухожилието си.
Откъм галериите се понесе многогласен вик.
Този вик изпълни Фейд-Рота с въодушевление.
Сега той знаеше какво изпитва чичо му, седнал там в ложата редом с онези Фенринг, наблюдателите от имперския двор. В този двубой не можеше да има никаква външна намеса. Правилата трябваше да бъдат спазени пред свидетели. А баронът щеше да изтълкува събитията на арената по един-единствен начин — като заплаха за самия него.
Робът пристъпи, стиснал ножа в зъбите си, докато пристягаше пръчката с куките към ръката си.
— Дори не усещам твоята игличка! — провикна се той. С насочен нож, открил лявата си страна, той отново запристъпя напред крадешком — тялото му бе изопнато назад, за да му осигури възможно най-голяма повърхност, предпазена от частичното защитно поле.
И тази му маневра не убегна на галериите. Откъм семейните ложи се разнесоха резки викове. Подавачите на Фейд-Рота крещяха, за да го попитат дали не са му необходими.
Той им махна да останат при вратата-щит.
„Ще им изнеса такова представление, каквото никога досега не са виждали“ — помисли си Фейд-Рота. — „Не някакво банално убийство, че да могат да се наслаждават на стила. Това ще бъде нещо, което ще им грабне душата и ще им вземе ума. Когато стана барон, ще има да си спомнят за този ден и никой от тях не ще успее да се отърве от страха именно заради този ден.“
Фейд-Рота пристъпяше бавно, докато гладиаторът се придвижваше зигзагообразно. Настланият по арената пясък скриптеше под нозете им. На-баронът дочу пресекливия дъх на роба и усети мириса на собствената си пот и едва доловимия дъх на кръв във въздуха.
С отмерени стъпки на-баронът се оттегли назад и се обърна надясно, приготвил втория чифт куки. Робът плавно се придвижваше ребром. Фейд-Рота, изглежда, залитна и от галериите долетяха писъци.
Робът отново нападна.
„Богове, какъв борец!“ — помисли си Фейд-Рота, като отскочи встрани. Спаси го единствено младежката пъргавина, но той остави втория чифт куки в делтоидния мускул на дясната ръка на роба.
Откъм галериите се понесоха пронизителни радостни възгласи.
„Сега вече ме аплодират“ — помисли си Фейд-Рота. В тези гласове той долови жестокост, точно както бе предрекъл Хауът. Никога досега те не бяха аплодирали по този начин борец от династията. И го споходи донякъде невеселата мисъл за нещо, казано от Хауът: „По-лесно е да се изплашиш от враг, от когото се възхищаваш.“