— Какви са вашите заповеди, господарю?
— Ние ще, ъъъ, изчакаме, докато минат най-, ъъъ, неприятните, ъъъ, сблъсъци — отвърна графът.
— Слушам, господарю. — Капитанът се поклони и се отдръпна на три крачки.
Граф Фенринг се обърна с лице към своята дама и отново заговори на техния таен напевен език:
— Сигурно си успяла да схванеш всичко, нали?
Тя му отвърна на същия напевен език:
— Момъкът знаеше, че гладиаторът няма да бъде упоен. Наистина у него се забелязваше известен страх, но не и изненада!
— Всичко е било замислено предварително — рече той. — Цялото това представление.
— Несъмнено.
— Мирише на Хауът.
— Точно така — съгласи се тя.
— Преди двубоя поисках от барона да премахне Хауът.
— Това би било грешка, скъпи.
— Сега разбирам това.
— Много скоро харконите може да имат нов барон.
— Ако планът на Хауът е такъв.
— Това наистина ще създаде затруднения — рече тя.
— Младият ще бъде по-податлив на напътствия.
— За нас… особено след тази нощ — допълни тя.
— Нали не очакваш никакви затруднения по прелъстяването му, моя мила майчице?
— Не, любов моя. Ти го видя как ме гледаше.
— Да, и едва сега разбирам защо трябва да запазим тази кръвна линия.
— Да, наистина, и очевидно трябва да го държим в ръцете си. Ще му внуша дълбоко, в най-съкровеното му „аз“ необходимите изрази от прана-бинду¤, за да пречупя волята му.
— Ще си заминем незабавно веднага щом се увериш — каза той.
Тя потрепера.
— На всяка цена. Не бих искала да раждам дете на тази ужасна планета.
— Вършим всичко това в името на човечеството — рече той.
— Но твоята роля е най-леката — отвърна тя.
— Съществуват някои древни предразсъдъци, които трябва да преодолявам. Известно ти е колко са примитивни.
— Горкичкият ми! — рече тя и го погали по бузата. — Знаеш, че това е единственият начин да бъде запазена тази кръвна линия.
Той заговори с делови тон:
— Напълно ми е ясно какво точно правим.
— Ще успеем — успокои го тя.
— Грехът започва като предчувствие за успех — напомни й граф Фенринг.
— Тук няма да има никакъв грях. Хипно-въздействие върху психиката на този Фейд-Рота, детето му в утробата ми и след това заминаваме.
— А този чичо — заговори графът. — Виждала ли си някога подобна човешка карикатура?
— Той е доста жесток — отвърна тя. — Но с годините племенникът може да стане и по-лош.
— И то благодарение на този свой чичо. А знаеш ли само като си представи човек какво би могло да излезе от този момък, ако имаше друго възпитание — да речем по атреидските норми за поведение?
— Тъжно е — отбеляза тя.
— А какво ли, ако бяхме успели да спасим кръвните линии както на младия атреидски наследник, така и на този момък. От онова, което научавам за младия Пол, разбирам, че той е бил прекрасен младеж — отлично съчетание на потекло и обучение. — Графът поклати глава. — Но не бива да хабим чувства по благородниците неудачници.
— Съществува една бин-джезъритска поговорка — рече лейди Фенринг.
— Вие имате поговорки за всеки повод! — възрази и той.
— Тази ще ти хареса. Ето какво гласи: „Не смятай някого за покойник, докато не му видиш трупа. Но даже и тогава можеш да сгрешиш.“
„Във «Време за размисъл» Муад’Диб ни разказва, че първите му сблъсъци с потребностите на Аракийн са всъщност началото на неговото обучение. Именно тогава се научил как да определя по стълбовете¤ какво ще е времето, научил езика на игличките на вятъра, които се забивали в кожата му, научил се как бръмчи носът от дразнещите го песъчинки и как да събира скъпоценната телесна влага около тялото си, как да я пази и съхранява. И когато очите му придобили цвета на ибад¤, той вече бил усвоил обичаите чакобза.“
На път за заслона заедно с двамата бездомници от пустинята воините от отряда на Стилгар се изкатериха по стените на басейна и на бледнеещата светлина на първата луна излязоха от него. Облечените в роби воини крачеха припряно и усещаха в ноздрите си мириса на родния дом. Сивата линия на залеза зад гърба им бе в най-ярката си фаза от техния небесен календар, което означаваше, че е средата на септември, месеца на Кап-рок.
Обрулени от вятъра сухи листа бяха обсипали подножието на канарите, откъдето ги събираха децата от заслона, но шумът от прехода на отряда (с изключение на нарушенията в ритъма, допускани понякога от Пол и майка му) не се различаваше от естествените шумове на нощта.
Пол избърса полепналия по изпотеното си чело прах и усети, че някой го дърпа за лакътя, и дочу шепнещия глас на Чани.