— Направи както ти казах — спусни ръба на качулката по-ниско върху челото си! Остави открити само очите! Пилееш влага!
Някой отзад шепнешком им заповяда да пазят тишина:
— Пустинята ви чува!
Откъм скалите, високо над главите им, изцвърча птичка.
Отрядът спря и Пол долови внезапно напрежение.
Откъм скалите се разнесе тихо топуркане — шум не по-силен от онзи, който вдигат кенгуровите мишки¤.
Птицата отново изцвърча.
По редиците на отряда премина оживление. И отново откъм пясъка се разнесе шум като от скачаща мишка.
Птицата изцвърча още веднъж.
Отрядът наново се заизкачва нагоре през една цепнатина в канарите, но сега свободните бяха стаили дъх и това изпълни Пол с предпазливост — той забеляза как воините поглеждат крадешком към Чани и как тя сякаш се затвори в себе си и потъна в мълчание.
Сега вече стъпваха по скала, наоколо им леко шумоляха полите на робите и Пол усети как дисциплината се поотпусна, но около Чани и останалите все още витаеше някаква тайнственост.
Той последва някаква тъмна фигура — стъпала нагоре, завой, още стъпала, после по един тунел, минаха през две влагоизолирани врати и влязоха в осветен от суспенсорни глобуси тесен коридор с жълтеникави скални стени и таван.
Пол видя как свободните около него отмятат назад качулките, свалят запушалките си за нос и вдишват дълбоко. Някой въздъхна. Пол потърси с поглед Чани и откри, че тя не се вижда наоколо. Беше оградена плътно от облечени в роби тела. Някой го блъсна и каза:
— Извинявай, Усул! Каква блъсканица! Винаги е така.
Пол видя вляво от себе си брадатото лице на едного, когото наричаха Фарук. Беше се обърнал към Пол. Тъмносиньото на почернените срещу слънцето очи изглеждаше още по-тъмно на светлината на жълтите суспенсорни глобуси.
— Свали си качулката, Усул — рече Фарук. — Вече си у дома. — И помогна на Пол, като освободи закопчалката на качулката му и разбута с лакти хората наоколо.
Пол издърпа запушалките си за нос и свали филтровата преграда от устата си. Удари го миризмата в помещението: немити тела, дестилационни естери от преработването на телесните отпадъци — отвсякъде се носеха възкиселите зловонни изпарения на човешкото тяло, примесени със силния дъх на подправка и други подобни на нея миризми.
— Какво чакаме, Фарук? — попита Пол.
— Струва ми се, че чакаме светата майка. Нали чу съобщението… горката Чани.
„Горката Чани ли?“ — запита се мислено Пол. Той се огледа, като се чудеше къде ли е тя и къде ли се е запиляла майка му в тази блъсканица.
Фарук си пое дълбоко въздух.
— Мирисът на родния дом! — рече той.
Пол разбра, че зловонният въздух наистина доставя удоволствие на този човек и че тонът му изобщо не е ироничен. Той чу как майка му се закашля и гласът й проникна до него през, плътните редици на отряда:
— Колко богат на миризми е твоят заслон, Стилгар. Виждам, че доста неща произвеждате от подправката… правите хартия… пластмаси… а май и химически експлозиви, така ли е?
— И разбираш това само по миризмата? — гласът принадлежеше на друг някакъв мъж.
Но Пол схвана, че тя говори така заради него, че иска той бързо да се примири с това насилие срещу обонянието му.
В челната част на отряда се почувствува някакво раздвижване, по редиците на свободните сякаш премина проточена дълбока въздишка и Пол чу сподавените гласове на застаналите най-отзад воини:
— Значи е истина — Лайът е мъртъв.
„Лайът“ — помисли си Пол. И след това: „Чани, дъщерята на Лайът.“ Отделните късчета добиха цялостен вид в съзнанието му. Лайът бе името, с което свободните наричаха планетолога.
Пол се обърна към Фарук и попита:
— Онзи ли Лайът, който е известен като Кайнс?
— Има само един Лайът — отвърна Фарук.
Пол се обърна и се загледа в гърба на застаналия пред него свободен. „Значи Лайът-Кайнс е мъртъв“ — помисли си той.
— Предателство от страна на харконите! — прошепна някой. — Направили са така, че всичко да изглежда като нещастен случай… изгубил се в пустинята… катастрофа с топтер…
Пол почувствува, че го обзема гняв. Човекът, който се бе отнесъл приятелски с тях и ги бе спасил от харконските преследвачи, човекът, който бе изпратил отрядите си, за да търсят двама скитници в пустинята… бе станал поредната жертва на харконите.
— Продължава ли Усул да жадува за отмъщение? — попита Фарук.
Преди Пол да успее да отговори, се разнесе приглушена заповед и отрядът се придвижи напред, в по-просторно помещение, увличайки и Пол.
Сега около него нямаше вече скупчени хора — той се озова лице с лице срещу Стилгар и някаква непозната жена, облечена в свободно падаща около тялото и лъскава дреха в оранжево и зелено. Ръцете й бяха разголени до раменете и той видя, че тя не носи влагосъхраняващ костюм. Кожата й бе светломатова. От високото й чело падаше назад черна коса, която подчертаваше острите скули и орловия нос между черните като въглени очи.