Тя се обърна към него и Пол забеляза, че на ушите й се люлеят позлатени халки, на които бяха нанизани водни жетони.
— Този ли тук е победил моя Джеймис? — попита тя.
— Спокойно, Хара — рече Стилгар. — Виновен бе Джеймис — той предизвика тахади-ал-бурхана¤.
— Та той е още момче! — Тя рязко завъртя глава на едната, а после и на другата страна, от което водните жетони по ушите й зазвънтяха. — Значи едно дете е лишило децата ми от баща, така ли? Не, сигурно е било нещастен случай!
— Усул, на колко години си? — попита Стилгар.
— На петнадесет стандартни — отвърна Пол.
Стилгар обходи с очи отряда.
— Има ли някой измежду вас, който иска да ме предизвика на двубой?
Мълчание.
Стилгар погледна към жената.
— Докато не овладея похватите на неговото чудновато бойно изкуство, аз не бих дръзнал да го предизвикам на двубой.
Жената на свой ред изгледа Стилгар.
— Но…
— Ти нали видя непознатата жена, която отиде с Чани при светата майка? — попита Стилгар. — Тя е фрайън¤ сайядина, майката на този момък. И майката, и синът владеят майсторски чудноватото бойно изкуство.
— Лизан-ал-Гаиб! — прошепна жената. И когато обърна поглед към Пол, в него се четеше страхопочитание.
„Отново преданието“ — помисли си Пол.
— Може би — рече Стилгар. — Все още не е доказано. — Той отново погледна към Пол. — Усул, според нашия обичай сега ти носиш отговорност за жената на Джеймис и за двамата му сина. Неговото яли¤ — жилището му е твое. Сервизът му за кафе е твой… както и жена му.
Пол огледа жената, като се питаше: „Защо ли не жалее своя мъж? Защо ли не показва и капка омраза към мен?“ — Неочаквано той забеляза, че свободните го гледат втренчено в очакване. Някой прошепна:
— Хайде, че няма време. Кажи как я приемаш.
— Как приемаш Хара — като жена или като прислужница? — попита Стилгар.
Хара повдигна ръце и се завъртя бавно на едната си пета.
— Аз съм още млада, Усул. Казват, че все още изглеждам млада, както навремето, когато бях с Джоф… преди Джеймис да го победи.
„Значи Джеймис е убил другиго, за да я спечели“ — помисли си Пол.
— Ако я приема като прислужница, ще мога ли да променя решението си по-късно? — попита Пол.
— Ще имаш на разположение цяла година за промяна на решението си — отвърна Стилгар. — След това тя ще е свободна жена и ще може да направи избор според волята си… или ако ти пожелаеш, можеш да я освободиш по всяко време, за да направи своя избор. Но в продължение на една година ти ще носиш отговорността за нея независимо как ще я приемеш… и винаги ще носиш известна отговорност за синовете на Джеймис.
— Приемам я като прислужница — рече Пол.
Хара тропна с крак и закърши гневно рамене.
— Но аз съм млада!
Стилгар погледна Пол и каза:
— Предпазливостта е достойна черта у един мъж, който ще бъде водач.
— Но аз съм млада! — повтори Хара.
— Стига приказки! — заповяда й Стилгар. — Ако едно нещо си заслужава да стане, то ще стане. Заведи Усул в жилището му и се погрижи да му осигуриш чисти дрехи и място за почивка.
— Ооо! — извика тя.
За Пол това общуване с Хара бе вече достатъчно, за да си състави приблизителна първоначална преценка за нея. Той долови нетърпението на отряда и разбра, че вече много се бавят тук. Зачуди се дали би трябвало да попита къде се намират майка му и Чани, но по напрегнатата стойка на Стилгар разбра, че това ще е грешка.
Той застана срещу Хара, придаде на гласа си необходимия тон и тремоло, за да подсили нейния страх и благоговение, и рече:
— Заведи ме в моето жилище, Хара! За твоята младост ще поговорим друг път.
Тя отстъпи две крачки назад и хвърли уплашен поглед към Стилгар.
— Той притежава, чудноватия глас! — изрече тя дрезгаво.
— Стилгар — заговори Пол. — бащата на Чани ми остави тежко задължение. Ако има нещо, което…
— Това ще се реши на съвет — прекъсна го Стилгар. — Тогава ще можеш да говориш. — Той го освободи с кимване и се отдалечи, следван от останалите воини от отряда.
Пол улови Хара за лакътя, като усети колко хладна е кожата й и почувствува, че тя трепери.
— Нищо лошо няма да ти сторя, Хара — рече той. — Заведи ме в нашето жилище. — И той придаде на гласа си успокояващи нотки.
— Нали няма да ме изхвърлиш, когато мине една година? — попита тя. — Аз, разбира се, съзнавам, че не съм толкова млада, колкото бях навремето.