Сега вече започнаха да срещат групички хора, а отверстията в стените на тунела зачестиха. Отмина ги група мъже и жени, понесли вързопи, в които бълбукаше нещо тежко — от тях се носеше силен мирис на подправка.
— Те няма да се доберат до нашата вода — рече Хара — нито до нашата подправка. Можеш да бъдеш сигурен в това.
Пол се взираше в отворите по стените на тунела и виждаше тежките килими по площадките, мяркаха му се стаи с ярки платове по стените и натрупани на купчини възглавници. Хората, застанали до отворите, преставаха да говорят, щом двамата ги наближаваха, и проследяваха Пол със свирепи погледи.
— Всички направо се чудят как си победил Джеймис — рече Хара. — Може би ще се наложи да го докажеш, когато се настаним в новия заслон.
— Не ми харесва да убивам — каза той.
— Така рече и Стилгар — потвърди тя, но гласът й издаваше недоверие.
Някъде отпред се разнесе пискливо хорово пеене. Стигнаха до ново странично отверстие, по-широко от всички видени от Пол до този момент. Той забави крачка и надзърна в някакво помещение, пълно с деца, насядали с кръстосани крака по застлания в кафяво под.
До побелялата от тебешир дъска в дъното на помещението стоеше жена, загъната в жълта дреха, с показалка в едната ръка. Дъската бе изпъстрена с чертежи — окръжности, клинообразни знаци и дъги, зигзагообразни линии и квадрати, части от окръжност, разделени от успоредни линии. Жената посочваше един по един чертежите, доколкото бързо успяваше да мести показалката, и децата пееха монотонно в такт с движещата се ръка.
Пол се заслуша, но гласовете зад гърба им заглъхваха, колкото по-навътре в заслона навлизаха с Хара.
— Дърво — пееха децата. — Дърво, трева, дюна, вятър, планина, хълм, огън, светкавица, скала, канари, прах, пясък, горещина, убежище, горещина, пълен, зима, студ, празен, ерозия, лято, пещера, ден, напрежение, луна, нощ, Кап-рок, пясъчно течение¤, сипей, насаждение, греда…
— И провеждате учебни занятия в такова време? — запита той.
Лицето й се навъси, а в гласа й се прокраднаха скръбни нотки:
— Не можем да прекъснем и за миг онова, на което ни е учил Лайът. Лайът, който е мъртъв, не бива да бъде забравян. Така повеляват обичаите чакобза.
Тя прекоси тунела вляво, стъпи върху една площадка, отмести прозрачните оранжеви завеси и се отдръпна настрани:
— Твоето яли те очаква, Усул.
Пол се поколеба, преди да стъпи до нея на площадката. Почувствува внезапно нежелание да остане насаме с тази жена. Хрумна му, че е заобиколен от такъв начин на живот, който би могъл да се разбере само като се приемат идеите и стойностите на една екология. Почувствува, че този свят на свободните го дебне, че се опитва да го впримчи в своите обичаи. А той знаеше какво се крие в този капан — свирепите легиони, религиозната война, която ще трябва да избегне на всяка цена.
— Това е твоето яли — рече Хара. — Защо се колебаеш?
Пол кимна и стъпи до нея на площадката. Вдигна завесите отпреде й и почувствува метални нишки в плата, влезе след Хара в къс коридор, а оттам в по-голяма квадратна стая със стена, дълга около шест метра — по пода имаше дебели килими, сини и зелени платове скриваха скалните стени, а над главите им, на фона на драпирания с жълт плат таван, се люлееха жълти суспенсорни глобуси.
Всичко това придаваше на помещението вид на старинна шатра. Хара застана срещу него с ръка на хълбока, а очите й изучаваха внимателно лицето му.
— Децата са при един приятел — рече тя. — Ще ти се представят по-късно.
За да прикрие смущението си, Пол набързо огледа помещението. Забеляза, че тънките завеси отдясно закриват по-обширно помещение с натрупани покрай стените възглавници. От една вентилационна тръба усети лек повей и забеляза отвора й, хитро замаскиран сред шарката на завесите точно насреща му.
— Искаш ли да ти помогна да си свалиш влагосъхраняващия костюм? — попита Хара.
— Не… благодаря.
— Да донеса ли храна?
— Донеси.
— Другата стая води към влагоизолирана спалня — посочи тя. — За твое удобство и спокойствие, когато си събличаш влагосъхраняващия костюм.
— Спомена, че ще трябва да напуснем този заслон — рече Пол. — Не трябва ли да стягаме багажа или да свършим някаква друга работа?
— Ще действуваме, когато му дойде времето — отвърна тя. — Ще трябва първо кръвопийците да навлязат в района ни.
Тя продължаваше да се колебае, като го разглеждаше втренчено.
— Какво има? — попита той.
— Ти нямаш очите на ибад — отвърна тя. — Необичайно е, но не е чак толкова противно.
— Донеси храната! — каза той. — Гладен съм.
Хара му се усмихна с разбираща женска усмивка, която му се видя обезпокоителна.