— Синовете на Джеймис, които сега са синове на Усул — обясни Стилгар. — Те вземат съвсем на сериозно своите задължения на охрана. — Той се престраши и се усмихна на Джесика.
Джесика прозря усилието му да й повиши настроението и му беше благодарна за това, но не можеше да не мисли за опасността, която й предстоеше.
„Нямах друг избор, освен да се реша да го направя“ — помисли си тя. — „Трябва да действуваме бързо, ако искаме да си осигурим място сред тези свободни.“
Пол се покачи на площадката, като остави долу децата. Спря пред майка си, изгледа Стилгар и отново погледна към Джесика.
— Какво става? Помислих, че ме викат на съвет.
Стилгар вдигна ръка за тишина и посочи наляво, където тълпата стори още една пътека. По тази пътека мина Чани със скръбен израз върху лицето си на елф. Беше съблякла влагосъхраняващия си костюм и сега носеше изящна, обвита около тялото си синя дреха, която откриваше тъничките й ръце. Бе превързала зелено шалче до лявото си рамо.
„Зелено за жалейка“ — помисли си Пол. Това бе един от обичаите, за които двамата синове на Джеймис му бяха казали по околен път, съобщавайки му, че не носят зелено, защото го приемат за свой баща-настойник.
— Ти ли си Лизан-ал-Гаиб? — попитаха те. И като долови марша на легионите в думите им, Пол отклони въпроса — на свой ред ги попита нещо и така разбра, че Калиф, по-големият от двамата, рожденият син на Джоф, е десетгодишен. Орлоп, по-малкият, рожденият син на Джеймис, е осемгодишен.
Беше прекарал твърде необикновен ден с тези две момчета, които го охраняваха, защото той ги бе помолил за това — те държаха настрани любопитните, като така му осигуряваха време да подреди мислите и спомените си от бъдещето и да измисли някакъв начин да предотврати марша на легионите.
Сега, застанал до майка си на площадката в пещерата и загледал се в тълпата, той се питаше дали някакъв план би могъл изобщо да предотврати стремглавото прииждане на фанатичните легиони.
Чани вече се приближаваше до площадката, следвана на известно разстояние от четири жени, понесли в носилка друга някаква жена.
Джесика не обърна внимание на Чани, а го насочи изцяло към жената в носилката — стара вещица, сбръчкана и съсухрена човешка развалина в черна мантия с отметната назад качулка, която откриваше стегната във възел сива коса и жилеста шия.
Без да се изкачват на площадката, жените, които носеха носилката, поставиха внимателно товара си върху нея, а Чани помогна на старицата да се изправи на крака.
„Значи това е тяхната света майка!“ — помисли си Джесика.
Старицата се облегна тежко на Чани и закрета към Джесика — приличаше на сноп сухи пръчки, покрити с черна роба. Тя се спря пред Джесика и постоя малко с очи, вперени в нея, а после заговори с дрезгав шепот:
— Така, ето те и теб! — побелялата глава кимна веднъж неуверено върху тъничката шия. — Шейдаут Мейпс е имала право да те съжалява.
Джесика заговори припряно и презрително:
— Не се нуждая от ничие съжаление.
— Това ще трябва да се разбере — изграчи старицата. С изненадваща пъргавина тя се обърна и застана с лице към тълпата.
— Кажи им, Стилгар!
— Нужно ли е? — попита той.
— Ние сме народът на Мисър¤ — изрече дрезгаво старицата. — Откакто нашите предци са побегнали от Нилотик ал Уруба, ние познаваме бягството и смъртта. Младите продължават да бягат, за да не загине народът ни.
Стилгар си пое дълбоко дъх и пристъпи две крачки напред.
Джесиха почувствува тишината, която се възцари сред многолюдието в пещерата — тук вече се бяха събрали около двадесет хиляди души, които стояха мълчаливо, почти без да помръдват. Това я накара да се почувствува незначителна и я изпълни с предпазливост.
— Тази вечер ние ще трябва да напуснем нашия заслон, който толкова дълго ни даваше убежище и да се отправим на юг, навътре в пустинята — заговори Стилгар. Гласът му прогърмя над вдигнатите нагоре лица и отекна благодарение на силата, дадена му от акустичния рог в задната част на площадката.
Тълпата обаче стоеше все така смълчана.
— Светата майка ми каза, че не ще може да издържи още една хажра¤ — продължи Стилгар. — Ние и преди сме живели без света майка, но за един народ е трудно да си търси нов дом в такова бедствено положение.
Сега вече тълпата се раздвижи, надигнаха се вълни от шепот и тревога.
— За да се избегне това — рече Стилгар, — нашата нова сайядина Джесика Чудноватата даде съгласието си да се подложи още сега на изпитанието. Тя ще се опита да го понесе успешно, за да не се лишаваме от силата на нашата света майка.
„Джесика Чудноватата“ — помисли си Джесика. Тя забеляза, че Пол я гледа втренчено, с очи, пълни с въпроси, но устата му бе скована в мълчание от цялата тази чудноватост, която ги заобикаляше.