„Дали вече е виждал този миг?“ — питаше се Джесика. Тя постави длани върху утробата си, замисляйки се за неродената си дъщеря, и се запита: „Имам ли правото да излагам на опасност и двете ни?“
Чани повдигна тръбичката към Джесика и рече:
— Ето Водата на живота¤, водата, която е по-велика от самата вода — Кан, водата, която освобождава душата. Ако е речено да станеш света майка, тя ще ти разтвори вратите на вселената. А сега нека Шай-хулуд отсъди!
Джесика мислено се разкъсваше между дълга към своето неродено дете и дълга си към Пол. Тя съзнаваше, че заради Пол трябва да поеме тази тръбичка и да пие от съдържанието на меха, но когато се наведе над тръбичката, сетивата й подсказаха, че в меха се крие опасност.
Течността в меха имаше остър мирис, приличащ на много от отровите, които тя познаваше, но също и различен от тях.
— А сега трябва да отпиете, Сайядина — рече Чани.
„Връщане назад няма!“ — повтори си Джесика. Но от цялото й бинджезъритско обучение не й хрумна нищо, което да й помогне да преодолее вълнението.
„Какво ли е това?“ — питаше се Джесика. — „Питие? Опиат?“
Тя се наведе над тръбичката, подуши канелените естери и тогава си припомни за пиянството на Дънкан Айдахо. — „Питие от подправка ли?“ — запита се тя. Пое с устни тръбичката и смукна една съвсем малка глътка. Течността имаше вкуса на подправката и едва-едва щипеше на езика.
Чани притисна кожения мех, огромна глътка напълни устата на Джесика и преди тя да успее да реагира, глътна течността, като се мъчеше да запази спокойствието и достойнството си.
— Да се приеме малката смърт е по-лошо от самата смърт — изрече Чани. Тя впи очи в Джесика и зачака.
А Джесика извърна поглед назад, като продължаваше да държи тръбичката в уста. Миризмата на течността от меха я удари в ноздрите, разля се по небцето, изпълни цялата устна кухина и влезе в очите — щипеща сладост, точно така.
Прохлада.
Чани отново стисна меха и струята изпълни устата на Джесика.
Нежен аромат.
Джесика разглеждаше лицето на Чани — черти на елф, съзря в тях нещо от Лайът-Кайнс, все още непресято от времето.
„Това, което ми дават, е наркотик“ — помисли си Джесика.
Но това бе нещо различно от всички опиати, които познаваше, а бин-джезъритското обучение познаваше вкуса на много наркотици.
Чертите на Чани така се избистриха, сякаш бяха очертани със светлина.
„Наркотик!“
Мъртва тишина обгърна Джесика. Всяка фибра от тялото й приемаше обстоятелството, че с нея е станала някаква дълбока промяна. Тя се почувствува като мислеща прашинка, много по-малка и от най-малката частица на атома, но която въпреки това бе способна да се движи и да възприема със сетивата си заобикалящата я среда. Като при внезапно откровение завесите бяха отметнати встрани и тя осъзна, че бе прозряла психокинестетичното разгръщане на собствената си личност.
Беше прашинка и в същото време не беше прашинка. Наоколо й продължаваха да си стоят пещерата и хората. Тя усети присъствието им със сетивата си: Пол, Чани, Стилгар, светата майка Рамало.
Светата майка!
В училището се мълвеше, че някои не оцеляват на изпитанието за света майка, че наркотикът ги убива.
Джесика съсредоточи вниманието си върху светата майка Рамало, съзнавайки, че всичко това става в един застинал миг от времето — време, спряло единствено заради нея.
„Защо ли е спряло времето?“ — запита се тя. Вгледа се в застиналите изражения около себе си и видя, че над главата на Чани е увиснала прашинка.
Очакване.
Отговорът за този миг избухна в съзнанието й като взрив: „нейното собствено време бе спряло, за да спаси живота й.“
Джесика се съсредоточи върху психокинестетичното разгръщане на собствената си личност, като се взираше навътре, ала отпреде й мигновено се изпречи някакво клетъчно ядро, черна яма, от която тя се сви на кълбо.
Това е мястото, където ние не можем да надзърнем — помисли си тя. — Именно това е мястото, за което светите майки говорят с такава неохота — мястото, в което може да надникне само Куизъц Хадерах¤.
Прозрението възвърна донякъде увереността й и тя отново се осмели да се съсредоточи върху психокинестетичното разгръщане, като сама се превърна в самостоятелна прашинка, която се ровеше в собствената си личност, за да търси опасността.
Откри опасността в наркотика, който бе погълнала.
Сякаш капчиците от течността се носеха вътре в нея в някакъв вихрен танц и движението им бе толкова устремно, че дори спрялото време не можеше да ги обуздае. Танцуващи капчици. Тя започна да разпознава познати структури, атомни връзки: тук един атом въглерод, спирала… молекула глюкоза. Видя пред себе си цяла верига мулекули и разпозна някаква белтъчна… метилпротеинова конфигурация.