Ах, и риданието, което Джесика долови в тази раздяла!
Далеч нататък по коридора някакъв призрачен глас изпищя:
— Отказват ни правото на свещеното поклонение!
Още по-нататък по този вътрешен коридор Джесика съзря бордеите за роби на Бела Тегейзе, видя прочистването и подбора при разпращането на хора на Росак и Хармонтеп¤. Като венчелистчета на цвят й се откриха картини на ожесточена свирепост. И тя видя нишката на миналото, пренасяна от сайядина на сайядина — първоначално с отронена от устата дума, притулена в песните на пясъка, след това облагородена от собствените им свети майки с открития на Росак отровен опиат — а сега доразвита до неуловимата сила на Аракис в откриването на Водата на живота.
Още по-нататък по вътрешния коридор друг глас изкрещя:
— Никога не прощавайте! Никога не забравяйте!
Вниманието на Джесика обаче бе съсредоточено върху просветлението на Водата на живота, тъй като сега виждаше нейния източник: втечненото предсмъртно дихание на умиращ пясъчен червей, творец вестител. И като видя умъртвяването му в тази своя нова памет, тя едва не изохка!
Червеят беше удавен!
— Майко, добре ли си?
Гласът на Пол й попречи и Джесика с усилие се откъсна от вътрешните си мисли, за да вдигне очи към сина си, като съзнаваше дълга си към него, ала негодуваше срещу присъствието му.
„Аз съм като човек, чиито ръце са били сковани безчувствени още от първия лъч на съзнанието, докато един ден чувствителността им принудително се възвръща.“
Тази мисъл се загнезди в съзнанието й, отказваше да го напусне.
И аз казвам: „Вижте! Аз имам ръце!“ Но хората, заобиколили ме отвсякъде, отвръщат: „А какво е това ръце?“
— Добре ли си? — повтори Пол.
— Да!
— Нищо ли няма да ми стане, ако пия? — Той посочи към меха в ръцете на Чани. — Карат ме да пия от тази течност.
Тя долови скрития смисъл в думите му, разбра, че той бе открил отровата в още непревърнатата течност и че се тревожеше за нея. Тогава на Джесика й хрумна да се запита докъде стигаха границите на прорицателските му способности. Въпросът му й разкриваше много неща.
— Можеш да пиеш — отговори тя. — Течността е превърната. — Тя отмести поглед и видя Стилгар, вперил очи в нея, толкова тъмни очи, които я пронизваха.
— Сега вече знаем, че си истинска — рече той.
Тя откри в тези думи скрит смисъл, но замайването от опиата притъпяваше сетивата й. Колко топло и спокойно бе тук. Колко благодетелни бяха тези свободни, които я доведоха сред това обкръжение!
Пол забеляза, че опиатът започва да въздействува на майка му.
Той затърси из паметта си — установеното минало и сливащите се линии на възможните пътеки на бъдещето. Все едно че претърсваше спрени мигове от времето, които смущаваха лещата на вътрешното око. Трудно бе да се проумеят тези откъслечни епизоди, така както бяха отделени от общата картина.
Този наркотик — успя да си припомни какво знаеше за него, разбираше как въздействува на майка му, но познанията му нямаха естествен ритъм, нямаха система от взаимно отражение.
Неочаквано прозря, че да се види миналото, което заема настоящето, е лесно, но истинското изпитание за прорицателските способности е да се види миналото в бъдещето.
Нещата упорито оставаха различни от онова, което изглеждаха на пръв поглед.
— Отпий! — рече Чани. Тя размахваше под носа му края на тръбичката от меха.
Пол се изопна и втренчи поглед в Чани. Из въздуха се носеше някаква възбуда като при карнавал. Знаеше какво ще последва, ако отпие от тази подправка, съдържаща вещество, което щеше да причини промяна в него. Той щеше да се върне към видението от истинското време, от мястото, което хармонираше на времето. То щеше да го постави върху шеметния предел и щеше да предизвика у него прозрението.
Зад гърба на Чани се обади Стилгар:
— Отпий, момко! Бавиш церемонията.
Тогава Пол се заслуша в тълпата и долови безумието в гласовете им: „Лизан-ал-Гаиб“! — мълвяха те, „Муад’Диб!“ Пол сведе поглед към майка си. Тя спеше спокойно в седнало положение — дишането й бе равномерно и дълбоко. Хрумна му някакъв израз от бъдещето, което бе неговото самотно минало: „Тя спи сред Водите на живота!“
Чани подръпна ръкава му.
Пол пое с устни тръбичката и чу как хората закрещяха. Почувствува как течността бликна в гърлото му, щом Чани притисна меха, и усети шемет, замайване от изпаренията. Чани отдръпна тръбичката и подаде меха на ръцете, които отдолу, под площадката, се протягаха за него. Очите му се спряха на ръката й, където бе привързана зелената траурна лента.
Когато се изправи, Чани видя накъде бе насочил погледа си и каза: