— Аз мога да го жалея дори сред блаженството на Водата на живота. Това е нещо, което той ни даде. — Тя сложи ръката си в неговата длан и го задърпа да я последва по ръба на площадката.
— Ние си приличаме по едно нещо, Усул: и ти, и аз загубихме бащите си и за смъртта им са виновни харконите.
Пол я последва. Почувствува главата си отделена от тялото и след това прикачена обратно с помощта на някакви необикновени свръзки. Усети краката си омекнали, сякаш направени от гума.
Свърнаха по един страничен коридор — стените му бяха оскъдно осветени от поставените на равни растояния суспенсорни глобуси. Пол почувствува как наркотикът започва да му въздействува по своя неповторим начин, като отваряше за него времето както постепенно разцъфтява цвят. Когато завиха по друг мрачен тунел, изпита необходимост да се допре до Чани. Твърдата и същевременно нежна плът, която напипа под робата й, раздвижи кръвта му. Усещането се прибави към въздействието от наркотика, който в този момент на настоящето раздипляше бъдещето и миналото, оставяйки у Пол едва доловимото чувство на триокулярен фокус.
— Аз те познавам, Чани — прошепна той. — Ние с теб сме седели на една издигната над пясъците площадка и аз успокоявах страховете ти. Ние сме се милвали в мрака на заслона. Ние сме… — Той откри, че губи фокус, опита се да разтърси глава и се олюля.
Чани го подкрепи и го въведе през плътните завеси в жълтия уют на някакво жилище — ниски маси, възглавници, спална постеля под оранжева драперия.
Пол осъзна, че стоят на едно място, че Чани е застанала с лице срещу него и че очите й гледат с поглед, изпълнен с безмълвен ужас.
— Трябва да ми кажеш! — прошепна Чани.
— Ти си сихайя — изворът на пустинята.
— Когато племето ни споделя блаженството на Водата на живота — заговори тя, — ние сме заедно, всички до един. Ние… просто споделяме блаженството. Аз мога… да почувствувам другите до себе си, но се опасявам, че теб не мога.
— Защо?
Той се опита да съсредоточи погледа си върху нея, но минало и бъдеще се сливаха в настоящето и размазваха образа й. Той я видя в безброй пози, в различни положения и обстановки.
— У теб има нещо, което буди страх — отговори тя. — Сега, когато те отведох от другите… направих го, защото долових какво искат. Ти… притесняваш хората. Караш ни да… да виждаме разни неща!
Пол с усилие заговори отчетливо:
— Какво виждаш?
Тя погледна ръцете си.
— Виждам дете… в прегръдките си. Това е нашето дете — твоето и моето. — Тя долепи длан до устните си. — Как е възможно да познавам всяка твоя черта.
„Те притежават частица от дарбата за прорицанието“ — подсказа му разумът. — „Но я потискат, защото ги изпълва с ужас.“
В миг на прояснение той видя, че Чани трепери.
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
— Усул — прошепна тя и продължи да трепери.
— Не можеш да влезеш заднишком в бъдещето — каза той.
Обзе го дълбоко състрадание към нея. Притегли я до себе си и я помилва по главата.
— Чани, Чани, не се страхувай!
— Усул, помогни ми! — извика тя.
Докато я слушаше, Пол почувствува как наркотикът привършва работата си в съзнанието му — раздира завесите, за да му позволи да види далечния сив хаос на своето бъдеще.
— И все мълчиш! — рече Чани.
Застанал мислено нащрек, той виждаше как прецизно уравновесеното време се изопва в съдбовното си измерение, като ту се стеснява, ту се разстила като мрежа, улавяйки безброй много светове и сили, ту като опнато въже, по което той трябваше да премине, се залюлява, а той трябваше да пази равновесие отгоре му.
От една страна той виждаше империята, някакъв харкон на име Фейд-Рота, който летеше срещу него като смъртоносно острие, сардукарите, които вилнееха далеч от родната си планета, за да донесат погром на Аракис. Сдружението, което владееше корабите и заговорничеше, и „Бин Джезърит“ с техните схеми за подбор. Всички се бяха скупчили като гръмотевичен облак на неговия хоризонт — възпираха ги единствено свободните и техният Муад’Диб, спящият исполин на свободните, готов да тръгне в жестокия си кръстоносен поход през вселената.
Пол почувствува, че се намира някъде по средата, в опорната точка, около която се въртеше цялата тази структура, и че редом с Чани върви по тънкото въже на мира с обещание за щастие. Виждаше всичко това като на длан — относително спокойствие в закътания заслон — миг на покой между периодите на насилие.
— Няма друго място за покой — рече той.
— Усул, ти плачеш! — промълви Чани. — Усул, сила моя! Да не би да отдаваш влага на мъртъвците? На чии мъртъвци?
— На онези, които още не са умрели — отвърна той. През мъглата на наркотика той почувствува колко права бе тя и грубовато я притегли към себе си.