Пол си припомни, че се бе втурнал навън и че бе намерил Чани, застанала под жълтите глобуси в коридора, облечена в блестяща, увита около тялото й дреха, с отметната назад качулка, а по лицето й на елф се четеше напрежение. Тя тъкмо прибираше в канията си кристалния нож. По коридора бързешком се отдалечаваше групичка хора, понесла някакъв товар.
И Пол си спомни, че си каза: „Винаги усещаш кога носят труп!“
Водните жетони на Чани, които тя носеше открито в заслона, нанизани на връвчица около шията, звъннаха, когато се обърна към него.
— Какво има, Чани? — попита той.
— Изпратих на онзи свят едного, който искаше да те предизвика на двубой, Усул.
— И ти ли го уби?
— Да. Но май трябваше да го оставя на Хара.
И Пол си припомни как при тези думи по лицата на заобиколилите ги хора бе преминало одобрение. Дори Хара се беше засмяла.
— Но той е дошъл да предизвика мен.
— Но нали ти самият ме обучаваше в чудноватото бойно изкуство, Усул.
— Разбира се! Но ти не биваше…
— Аз съм родена в пустинята, Усул. И умея да си служа с кристален нож.
Той сподави гнева си и се опита да говори разумно:
— Всичко това може да е истина, Чани, но…
— Аз не съм вече дете, което на светлината на суспенсорното фенерче лови скорпиони в заслона, Усул. Аз не си правя шегички.
Пол се втренчи в нея, изненадан от странната свирепост, прикрита зад нехайното й поведение.
— Той бе недостоен, Усул — продължи Чани. — Не бих нарушила твоето съзерцание заради такива като него.
Тя се приближи, като го гледаше с крайчето на очите си и сниши дотолкова глас, та да може да я чува само той:
— И освен това, любими, когато се разнесе мълвата, че мъжете, които те предизвикват на двубой, могат да се озоват срещу мен и да умрат от позорна смърт от ръката на жената на Муад’Диб, броят на желаещите да те предизвикват ще намалее.
„Да“ — рече си Пол, — „това със сигурност се случи. Това бе минало-истина.“ И броят на желаещите да опитат новия меч на Муад’Диб катастрофално спадна.
Някъде в света-извън-съня нещо леко се раздвижи — чу се крясък на нощна птица.
„Сънувам“ — успокояваше се Пол. — „Това е от ястието с подправката.“
И все пак в душата му се прокрадваше чувството, че е изоставен. Запита се дали е възможно неговият дух-ру¤ да се е промъкнал някак си в света, където според свободните той трябваше да се радва на истинското си съществуване, в света на алам ал мигал, света на образите, онова метафизическо царство без каквито и да било физически ограничения. И той изпита страх при мисълта за подобен свят, защото премахването на всички ограничения означава премахването на всички опорни точки. Той не можеше да се ориентира сред царството на един мит, нито пък да каже: „Аз съм аз, защото съм тук.“
Веднъж майка му бе казала: „Хората, поне някои от тях, се различават по това как мислят за теб.“
„Трябва да се събудя от този сън“ — рече си Пол. — „Защото това се бе случило“ — тези думи бяха изречени от майка му, лейди Джесика, която сега бе светата майка на свободните, тези думи бяха преминали през действителността.
Пол знаеше, че Джесика се боеше от религиозните взаимоотношения между него и свободните. Не й допадаше това, че хората както от заслоните, така и от грейбъна говореха за Пол като за някакво божество. И тя тръгваше да разпитва сред племената или разпращаше своите сайядини на разузнаване, като събираше отговорите им и умуваше над тях.
Беше му цитирала някаква бин-джезъритска поговорка: „Когато религията и политиката се возят в една и съща колесница, конниците смятат, че нищо не може да им се изпречи на пътя. Те започват да препускат стремглаво — все по-бързо и по-бързо, и по-бързо. От главата им изхвръква всякаква мисъл за препятствия и забравят, че когато човек препуска слепешком, той съзира пропастта едва когато е вече твърде късно.“
Пол си припомни, че седеше в покоите на майка си, във вътрешната стая, притулена от тъмни завеси, чиято лицева страна бе изпъстрена с гоблени от митологията на свободните. Седеше и я слушаше, отбелязвайки как тя непрекъснато го следи с поглед, дори когато очите й бяха сведени надолу. По овалното й лице и в ъгълчетата на устните се бяха врязали нови бръчици, но косата й все още имаше цвета на излъскан до блясък бронз. Раздалечените зелени очи обаче бяха изчезнали в синьото на наситения с мелиндж организъм.
— Свободните имат проста и удобна религия — рече той.
— Нищо свързано с религията не е просто — предупреди го тя.
Но като виждаше мрачното бъдеще, което продължаваше да ги заплашва, Пол почувствува, че го обзема гняв. Едва успя да каже само: