— Религията обединява нашите сили. Тя е нашето тайнство.
— Очевидно е, че тази атмосфера, това безразсъдство се създава от теб — обвини го тя. — Ти непрекъснато им втълпяваш идеите си.
— Самата ти си ме учила така — рече Пол.
Но тъкмо този ден Джесика преливаше от твърдения и доводи. Това бе денят на церемонията по кръщавката на малкия Лито. Пол бе подразбрал някои от причините за желанието й да се препира. Тя така и не успя да приеме връзката му с Чани — „прибързания брак на младостта“. Но Чани бе родила син на атреидите и се оказа, че Джесика не е в състояние да отхвърли детето и майката.
Най-сетне втренченият му поглед я пораздвижи и тя каза:
— Ти ме смяташ за майка чудовище.
— Нищо подобно.
— Виждам как ме гледаш, когато съм със сестра ти. Но ти не разбираш какво се случи с нея.
— Известно ми е защо Алая е по-различна — рече той. — Тя не беше още родена, беше още частица от теб, когато ти превърна Водата на живота. Тя…
— Нищо не ти е известно!
И Пол, оказал се внезапно неспособен да изрази онова, което знаеше от бъдещето, успя да каже единствено:
— Не те смятам за майка чудовище.
Тя забеляза страданието му и каза:
— Има нещо важно, синко.
— Да?
— Аз наистина обичам тази твоя Чани. Приемам я.
Пол си каза, че това бе нещо истинско. Това не беше несъвършеното видение, което се променяше от изкривяванията, причинени от раждането на самото време.
Тази увереност му даде нова опорна точка. Откъслечни епизоди от сигурна действителност започнаха да се потапят в унеса му и да проникват в съзнанието му. Изведнъж осъзна, че се намира в някакъв хайрег¤, лагер в пустинята. Чани бе опънала влагосъхраняващата им палатка върху най-ситния пясък, за да им е меко. Това би могло да означава само едно нещо — Чани бе някъде наблизо — Чани, неговата душа, Чани, неговата сихайя, чиста като извора на пустинята, Чани, завърнала се от далечния юг.
Ето сега той си припомни как тя му пееше някаква пустинна песен, преди да заспи.
И му беше изпяла и песента на пътника, която влюбените си пееха в пустинята — нейният ритъм бе като прегръдката на дюните, в които затъваха нозете:
Той бе дочул, че в друга палатка някой подрънква на балисет. И тогава си спомни за Гърни Халик. Подсети го познатият инструмент и той се замисли за Гърни, чието лице бе зърнал сред шайка от контрабандисти — Гърни обаче не го бе забелязал, а и не би трябвало да го забележи или да узнае за него, за да не би това да насочи непредпазливо харконите към сина на дук Лито, когото бяха убили.
Но стилът на свирача в нощта, характерният танц на пръстите по струните на балисета подсказаха отново на Пол, че това е истински музикант. Свиреше Чат, Бързият скок, капитанът на федейкините¤, предводителят на отряда, който охраняваше Муад’Диб.
„Намираме се в пустинята“ — припомни си Пол. — „Намираме се в централното плато, извън обсега на харконските патрули. Аз съм тук, защото трябва да обходя пустинята, да примамя творец-вестител и да се покатеря отгоре му с помощта на собствената си ловкост, за да стана истински свободен.“
И сега той усети пистолета маула в пояса си, както и кристалния нож. Почувствува тишината, която го обгръщаше.
Това бе онази особена тишина, която предхождаше утрото, когато нощните птици изчезваха, а дневните същества все още не бяха известили на своя враг, слънцето, че са вече будни.
— Ще трябва да препускаш из пустинята на дневна светлина, за да види и разбере Шай-хулуд, че не изпитваш никакъв страх — беше казал Стилгар. — Ето защо ще обърнем обратно времето си и тази нощ ще легнем да спим.
Пол тихичко приседна в постелята, като усещаше недобре прилепналия по тялото си влагосъхраняващ костюм, както и мрака в палатката. Движеше се съвсем тихо, но въпреки това Чани го чу.
Тя се обади като сянка от сумрака на палатката:
— Още не се е разсъмнало добре, любими.
— Сихайя — рече той, а в гласа му се прокрадна смях.
— Наричаш ме свой извор сред пустинята — каза тя, — но днес аз ще бъда твоят остен. Аз съм онази сайядина, която ще трябва да следи дали се съблюдават правилата на обреда.