А през живота си бяха изпитали най-различии видове очакване.
„Тук сме повече от две години“ — рече си тя и поне още два пъти по толкова трябва да минат, преди да можем дори да мислим, че ще се опитаме да изтръгнем Аракис от ръцете на харконския управник Рабан Звяра.
— Света майко?
Гласът зад завесите принадлежеше на Хара, другата жена в домакинството на Пол.
— Да, Хара.
Завесите се разделиха и Хара се промъкна като сянка през тях. Носеше домашни сандали и червено-жълта, увита около тялото дреха, която откриваше ръцете й почти до раменете. Черната й коса бе разделена по средата и отметната назад като криле на насекомо, сресана гладко и прибрана плътно по главата. Открояващите се хищни черти бяха изопнати и строго навъсени.
Зад Хара влезе Алая, момиченце на около две годинки.
Джесика видя дъщеря си и както често й се случваше, бе завладяна от приликата й с Пол, когато той бе на същата възраст — същите сериозни широко отворени питащи очи, същата черна коса и същите строго очертани устни. Но имаше и някои малки различия и именно заради тях повечето от възрастните намираха поведението на Алая за обезпокояващо. Държането на детето, което едва бе проходило, бе толкова сдържано и разумно, че далеч изпреварваше годините му. Възрастните оставаха потресени, когато виждаха момиченцето да се смее на някоя тънка игра на думи между представители на двата пола, или пък се улавяха, че се заслушват в нейния полунеразбираем детски говор, все още неясен поради неоформеното меко небце, и откриваха в думите й лукави намеци, можещи да се основават единствено на преживявания, каквито едно двегодишно дете никога не би могло да има.
С ядна въздишка Хара потъна в една мека възглавница и погледна намръщено детето.
— Алая! — Джесика махна с ръка на дъщеря си.
Момиченцето пристъпи към една възглавница до майка си, седна върху нея и се вкопчи в ръката на Джесика. Съприкосновението на плътта им даде отново онази духовна близост, която съществуваше още отпреди раждането на Алая. Не ставаше въпрос за негласно споделяне на мисли — макар че понякога и това се случваше, ако се докоснеха, докато Джесика превръщаше отровата на подправката за някоя церемония. Това бе нещо по-силно, непосредствена мисъл за друга жива искрица, остро и мъчително нервно-симпатично усещане, което в емоционално отношение ги превръщаше в едно цяло.
С официален тон, който подобаваше за разговор с член на домакинството на сина й, Джесика рече:
— Как си, Хара? Как те заварва настъпващата нощ?
Със същата обичайна тържественост Хара й отвърна:
— Добре. Дано и теб също.
Думите й бяха почти беззвучни. Тя отново въздъхна.
Джесика долови у Алая някаква веселост.
— Тази ганима¤ на моя брат ми е сърдита — изрече Алая с полунеразбираемия си детски говор.
Джесика отбеляза думата, с която Алая нарече Хара — ганима. На езика на свободните тази дума означаваше: „нещо придобито в битка“, а с допълнително прибавения оттенък се разбираше, че това нещо вече не се използува по първоначалното му предназначение. Наконечник на копие, което сега се използува като украшение, да изпъва надолу завесите.
Хара изгледа намръщено детето.
— Не прави опити да ме оскърбяваш, дете. Аз си знам мястото.
— Какво си направила този път, Алая? — попита Джесика.
Вместо нея й отговори Хара:
— Не само че днес отказа да си играе с другите деца, но и се напъха там, където…
— Скрих се зад завесите и наблюдавах как се роди детето на Субая — рече Алая. — Момченце е. Плачеше, че се късаше. Какви дробове има само! Когато си поплака достатъчно…
— Тя излезе и го докосна — каза Хара — и бебето спря да плаче… А всеки знае, че ако се ражда в заслон, бебето на свободните трябва при раждането си да се наплаче веднъж завинаги, защото никога не бива да заплаква пак, за да не би да ни издаде по време на хажра.
— Но то плака достатъчно — рече Алая. — Исках просто да почувствувам неговата искрица, живота му. Само толкова. А когато и бебето ме почувствува, то не пожела да плаче повече.
— От това хората започнаха още повече да говорят — каза Хара.
— Здраво ли е момченцето на Субая? — попита Джесика. Тя забеляза, че нещо силно тревожи Хара, и се зачуди какво ли може да е то.
— Здраво, колкото всеки би искал да бъде — отвърна Хара. — Те разбират, че Алая не му е сторила никакво зло. Много-много не се разтревожиха, че го е пипнала. Момченцето веднага се успокои и му беше много хубаво. Става въпрос… — Хара сви рамене.
— Става въпрос за това, че дъщеря ми е необикновена, нали така? — попита Джесика. — За това, че говори за неща, които не са за годините й, и за неща, които никое дете на нейната възраст не би могло да знае — неща от миналото.