„Хара да ни е необходима?“ — запита се мислено Джесика.
— А кой друг би могъл да разкаже на хората и да ги накара да започнат да ме разбират? — попита Алая.
— Какво ще я помолиш да направи? — попита Джесика.
— Тя вече знае какво — отвърна Алая.
— Ще им разкажа истината — каза Хара. Изведнъж лицето й с маслинена кожа, надиплена от нерадостни бръчки, се състари и натъжи — в острите черти се съзираше някаква магическа сила. — Ще им разкажа, че Алая само се преструва, че е малко момиче, че тя никога не е била малко момиченце.
Алая поклати глава. По страните й се затъркаляха сълзи и Джесика почувствува толкова силно вълната страдание, която се надигна от дъщеря й, сякаш това бе нейно усещане.
— Знам, че съм урод — прошепна Алая. Събрала в себе си приказките на възрастните, тази дума, която се отрони от устата на детето, прозвуча като горчиво потвърждение.
— Ти не си урод! — отсече Хара. — Кой смее да казва, че си урод?
Джесика отново се възхити на непреклонната нотка на закрила в гласа на Хара. И тогава тя разбра, че Алая бе преценила правилно. Хара наистина им беше необходима. Племето щеше да разбере Хара — както думите, така и чувствата й, защото бе очевидно, че тя обича Алая така, сякаш бе нейно собствено дете.
— Кой казва това? — повтори Хара.
— Никой.
Алая си послужи с крайчето на дрехата на Джесика, за да си избърше сълзите от лицето. Тя изглади с ръка робата там, където я беше намокрила, и отново я смачка.
— Тогава не го казвай! — заповяда Хара.
— Добре, Хара.
— А сега — рече Хара — можеш да ми разкажеш кое как е било, за да мога аз да го предам на останалите. Кажи ми какво точно ти се случи?
Алая преглътна и вдигна очи към майка си.
Джесика кимна.
— Един ден се събудих — започна Алая. — Все едно че се събудих от сън, само че изобщо не можех да си спомня да съм заспивала. Намирах се в някакво топло, тъмно място. И бях уплашена.
Като слушаше полуразбираемия детски говор на дъщеря си, Джесика си спомни за деня в голямата пещера.
— И тъй като бях изплашена — продължи Алая, — аз се опитах да избягам, но нямаше накъде да бягам. И тогава видях една искрица… но „видях“ не е точната дума. Искрицата беше там, заедно с мен, и аз усетих чувствата на тази искрица… тя ме утешаваше, успокояваше ме, като по този начин ме уверяваше, че всичко ще се оправи. Това беше майка ми.
Хара потри очи и се усмихна насърчително на Алая. Въпреки това обаче в очите на свободната се съзираше нетърпение и напрегнатост, като че ли и те самите искаха да чуят думите на Алая.
И Джесика си помисли: „Какво знаем всъщност за начина, по който разсъждава един такъв човек… изхождайки от своя единствен по рода си жизнен опит и възпитание, и произход?“
— И чак когато се почувствувах приласкана и успокоена — продължи Алая, — при нас се появи още една искрица… и всичко стана толкова неочаквано. Другата искрица беше старата света майка. Тя… предаваше на моята майка чужди съдби… всичко, с подробности… и аз бях там, при тях, и виждах всичко… абсолютно всичко. И когато това свърши… аз се бях сляла в едно с тях и с всички останали… само че после ми бе необходимо доста време, докато успея да открия отново себе си. Толкова много бяха другите.
— Наистина беше жестоко — обади се Джесика. — Нито едно същество не бива да идва за пръв път в съзнание по този начин. Цяло чудо е, че ти успя да понесеш всичко, което ти се случи.
— Какво друго можех да направя! — рече Алая. — Нямах представа как мога да го отхвърля или как да скрия някъде съзнанието си… или да го изключа… всичко се случи просто… всичко…
— Изобщо нямахме представа — промълви Хара. — Когато дадохме на майка ти да превърне Водата, ние и не подозирахме за твоето съществуване в утробата й.
— Не тъжи, Хара — рече Алая. — Не бива да се самосъжалявам. В края на краищата все пак имаме основание да сме доволни: Аз съм света майка. Племето има две све…
Тя млъкна, наклони глава и се заслуша. Хара се понадигна от възглавницата, приклекна и се вгледа в Алая, но после отмести поглед към лицето на Джесика.
— Не предполагаше ли? — попита Джесика.
— Шшшт! — прошепна Алая.
И тогава през завесите, които ги отделяха от коридорите на заслона, до тях достигна отмерено хорово пеене. То се усили, като вече носеше и разбираеми думи: „Я! Я! Яаун! Му зайн уала! Я! Я! Яуан! Му зайн уала!“
Пеещите отминаха и гласовете им прокънтяха навътре по коридора. Пеенето бавно замря.
Когато гласовете утихнаха достатъчно, Джесика със скръбен тон започна ритуала:
— На Бела Тегюз е било април.