— Близките ми седяха във вътрешния си двор — заговори Хара, — на въздух, къпан от влагата, която се надигаше от пръските на фонтана. Наблизо растеше портокалово дърво с кръгли тъмнооранжеви плодове. Имаше кошница с праскови и сребърни чаши с либан¤, както и всякакви вкусни неща за ядене. В градините и в стадата ни царуваше мир… мир царуваше по цялата земя.
— Животът бе изпълнен с благоденствие, докато един ден не се появиха нападателите — обади се Алая.
— Кръвта потече студена сред писъците на приятелите — рече Джесика. И почувствува как спомените от миналото на всяка памет, която живееше у нея, запрепускаха през съзнанието й.
— Ла, ла, ла — плачеха жените! — добави Хара.
— Нападателите влязоха през градинката във вътрешния двор и се втурнаха към нас с извадени ножове, от които капеше кръвта на отнетия живот на нашите мъже — каза Джесика.
Около трите, както и във всички жилища на заслона, се спусна тишина — тишина, за да си спомнят и запазят все така незасваща своята скръб.
След малко Хара промълви обредния завършек на церемонията, като придаде на думите си такава злост, с каквато Джесика никога не беше чувала да бъдат изричани:
— Никога няма да простим и никога няма да забравим!
Сред тишината за размисъл, която последва думите й, те дочуха ропота на хора и шумоленето на полите на множество роби. Джесика усети, че някой стои отвън пред завесите, които закриваха стаята й.
— Света майко?
Женски глас, който Джесика разпозна: гласът на Тартар, една от съпругите на Стилгар.
— Какво има, Тартар?
— Задава се беда, света майко.
Джесика почувствува как я присви сърцето от внезапния страх за Пол, който я прониза.
— Пол… — ахна тя.
Тартар отмести завесите и влезе в стаята. Преди те отново да се съберат, Джесика съзря в преддверието тълпа хора. Тя вдигна поглед към Тартар, — дребничка, смугла жена в черна роба на червени фигури — изцяло сините очи се вторачиха упорито в Джесика, а ноздрите на малкото носле се разшириха и откриха белезите от запушалки за нос.
— Какво има? — попита Джесика.
— Получи се известие от пустинята — отвърна Тартар. — Усул ще се срещне с творец-вестител за своето изпитание… което е днес. Младежите говорят, че той със сигурност ще успее и че до мръкване ще е станал пясъчен ездач. Младежите се събират за рация. Ще потеглят на север и там ще се срещнат с Усул. Казват, че тогава ще нададат бойния вик. Казват, че ще принудят Усул да предизвика на двубой Стилгар, за да поеме командуването на племената.
„Събирането на води, засаждането на дюните, бавното, но сигурно променяне на света им — това вече не им е достатъчно“ — помисли си Джесика. — „Сега, когато ние с Пол ги обучихме, малките набези, сигурните набези вече не ги задоволяват. Те усещат своята сила. Искат да се бият.“
Тартар пристъпи от крак на крак и се окашля. „Ние познаваме необходимостта от предпазливото изчакване“ — помисли си Джесика — „и в това се крие същността на нашето безсилие. Защото ние познаваме и вредата, която проточилото се твърде дълго изчакване може да ни причини. Ако изчакването се проточи дълго, ние губим своята решителност.“
— Младежите казват, че ако Усул не предизвика Стилгар на двубой, тогава сам ще трябва да се брани — продължи Тартар.
Тя сведе поглед.
— Ето каква била работата — промълви Джесика. И си помисли: „Да, аз видях бедата да приближава. Видя я и Стилгар.“
Тартар отново се окашля.
— Дори и брат ми Шоаб говори така — каза тя. — Те няма да дадат на Усул право на избор.
„Значи бедата е вече дошла“ — помисли си Джесика. — „И Пол ще трябва сам да се справя с нея. Светата майка няма право да се намесва в смяната на вождовете.“
Алая се освободи от ръката на майка си и каза:
— Ще отида с Тартар и ще послушам какво си говорят младежите. Все пак може да има някакъв изход.
Джесика срещна погледа на Тартар, но заговори на Алая:
— Тогава иди. И ми докладвай колкото можеш по-скоро.
— Ние не искаме това да става, света майко — рече Тартар.
— И ние не го искаме — съгласи се Джесика. — Племето се нуждае от цялата си сила. — Тя погледна към Хара. — Ще отидеш ли с тях?
Хара отговори на неизречената част от въпроса:
— Тартар няма да позволи нещо лошо да сполети Алая. Тя знае, че ние двете скоро ще бъдем съпруги на един и същи човек. Ние с Тартар разговаряхме вече за това. — Хара отправи поглед към Тартар, а после отново към Джесика. — И сме постигнали споразумение.
Тартар протегна ръка на Алая и каза:
— Трябва да побързаме. Младежите се канят да тръгват.
Те бързешком минаха през завесите — детската ръка се бе мушнала в ръката на дребната женица, но като че ли водеше детето.