Мъжът отметна назад качулката си и дръпна настрани филтъра.
Потресен от това, което видя, Гърни се вцепени.
Първоначално му хрумна мисълта, че пред него стои призракът на дук Лито Атреидски. Просветлението настъпи бавно.
— Пол! — прошепна той. — Наистина ли си ти, Пол?
— Нямаш ли вяра на собствените си очи? — попита Пол.
— Казаха, че си загинал — отвърна рязко Гърни. Той пристъпи половин крачка напред.
— Нареди на хората си да се предадат — заповяда Пол. Той махна с ръка към подножието на хребета.
Гърни се обърна неохотно, защото трябваше да свали поглед от Пол. Видя, че боят се водеше само на няколко места. Мъжете от пустинята като че ли бяха навсякъде. Комбайнът лежеше притихнал, а на покрива му бяха накацали свободни. Над главите им не кръжаха вече никакви топтери.
— Прекратете боя! — изрева Гърни. Той си пое дълбоко въздух и присви длани вместо мегафон. — Говори Гърни Халик! Прекратете боя!
Бавно и внимателно биещите се мъже се разделиха. Към него се обърнаха питащи очи.
— Това са приятели! — провикна се Гърни.
— Хубави приятели! — извика в отговор някой. — Половината от хората ни са избити.
— Станала е грешка — рече Гърни. — Не го слагайте в сметката!
Той се обърна към Пол и се загледа в изцяло сините очи на младежа.
По устните на Пол пробяга усмивка, но в изражението му имаше някаква строгост, която напомни на Гърни за стария дук, дядото на Пол. После той забеляза у Пол жилавата якост, каквато никога дотогава не бе виждана у нито един атреид — обветрена кожа, присвити очи и изпитателен поглед, който сякаш претегляше всичко, което му се изпречи.
— Казаха, че си загинал — повтори Гърни.
— И това май се оказа най-добрата закрила, щом ги е накарала да повярват — рече Пол.
Гърни прозря, че едва ли щеше да получи друго извинение за това, че е бил изоставен на собствената си съдба и че е бил принуден да повярва, че младият дук — неговият приятел, е бил загинал. После се запита дали е останало нещо от момчето, което бе познавал и обучавал в бойно майсторство.
Пол пристъпи крачка към Гърни и усети, че очите го засмъдяха.
— Гърни…
Сякаш всичко стана от само себе си и ето че сега те се прегръщаха и се тупаха един-другиго по гърбовете, усещайки твърдата плът, вдъхваща увереност.
— Ах ти, пале такова! Ах ти, пале такова! — повтаряше непрекъснато Гърни.
А Пол пригласяше:
— Гърни, приятелю! Гърни, приятелю!
След малко и двамата отстъпиха назад и се вгледаха в другия. Гърни си пое дълбоко въздух.
— Ето защо свободните са помъдрели толкова във военната тактика. Трябваше да се досетя. Те непрекъснато правят неща, които все едно аз съм замислил. Ако само знаех… — Той поклати глава. — Да ми беше изпратил само една думица, момко. Нищо не би ме възпряло. Щях да дойда тичешком и…
Прекъсна го погледът на Пол… суровият, преценяващ поглед.
Гърни въздъхна.
— Да, разбира се, щеше да има и такива, които да питат къде ли се е запътил тичешком Гърни Халик, а други нямаше да се задоволят само с въпроси. Щяха да тръгнат на лов за отговори.
Пол кимна и погледна застаналите около него в очакване свободни — забеляза любопитно-преценяващите погледи на федейкините. Отмести очи от охраната си и отново ги насочи към Гърни. Това, че беше намерил бившия си учител по фехтовка, го беше въодушевило.
Съзря в това благоприятна поличба, знак, че се бе изправил по пътеката на бъдещето там, където всичко вървеше добре.
„С Гърни от едната си страна…“
Пол плъзна поглед надолу по хребета, покрай федейкините и заразглежда групата на контрабандистите, които бяха дошли с Халик.
— На чия страна са войниците ти? — попита той.
— Всички са контрабандисти — отвърна Гърни — и са на страната на печалбата.
— В нашето начинание няма достатъчно печалби. — каза Пол и улови едва забележимия сигнал, който Гърни му направи с пръстите на дясната си ръка — стария таен език на ръцете от тяхното минало. В групата на контрабандистите имаше хора, на които не можеше да се разчита.
Пол подръпна устните си, за да покаже, че е разбрал, и вдигна поглед към воините си, застанали на пост по скалите. Видя, че и Стилгар е там. Споменът за нерешения между него и Стилгар въпрос охлади част от въодушевлението му.
— Стилгар — рече той, — това е Гърни Халик, за когото си ме чувал да говоря. Това е бащиният ми майстор по бойни изкуства, един от моите учители по фехтовка, стар приятел. На него може да се разчита за всяко начинание.
— Разбирам — отвърна Стилгар. — Ти си неговият дук.