Този стил на ръкопашен бой бе характерен за имперските сардукари.
Един федейкин сред тълпата съзря Пол и бойният му вик прокънтя из помещението:
— Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб!
Но и още един поглед бе засякъл Пол. Към него се стрелна черен нож. Пол избягна удара, чу как ножът издрънча о камъка зад гърба му и като погледна към Гърни, разбра, че той го е избил.
Сега триъгълните групички бяха принудени да отстъпят.
Гърни вдигна ножа към очите на Пол и посочи към тънката жълта ивичка с имперския цвят, гривата на златния лъв и многобройните очи по дръжката.
Несъмнено сардукари!
Пол пристъпи до самия край на площадката. Бяха останали само трима от сардукарите. Из помещението се валяха в безпорядък кървави купчини от сардукари и свободни.
— Спрете! — изкрещя Пол. — Дук Пол Атреидски ви заповядва да спрете!
Сражаващите се сепнаха и се подвоумиха.
— Хей, сардукари! — извика Пол на оцелялата групичка. — По чия заповед застрашавате властта на един законен дук? — И тъй като воините му започваха да се скупчват около сардукарите, той побърза да добави: — Спрете, казах!
Един от притиснатата в ъгъла тройка изпъчи гърди:
— Кой тук твърди, че сме сардукари? — попита.
Пол взе ножа от Гърни и го вдигна високо.
— Ето това тук доказва, че сте сардукари.
— Кой тогава твърди, че си законен дук? — попита мъжът.
Пол посочи към федейкините.
— Тези хора твърдят, че съм законен дук. Лично вашият собствен император даде Аракис на Атреидската династия. Атреидската династия съм аз.
Сардукарът млъкна, но не го свърташе на едно място.
Пол се вгледа в този човек — висок, с блудкава физиономия и белезникав белег, който пресичаше цялата половина на лявата му страна. Поведението му издаваше гняв и стъписване, но той бе запазил своето високомерие, без което един сардукар оставаше като разсъблечен и с което, макар и разголен, можеше да се яви като напълно облечен.
Пол хвърли поглед към един от своите лейтенанти и запита:
— Корба, как стана така, че тези хора се оказаха въоръжени?
— Задържали са у себе си ножове, скрити в хитро измислени джобове под влагосъхраняващите си костюми — отвърна лейтенантът.
Пол разгледа внимателно убитите и ранените и после отново погледна към лейтенанта. Думите бяха излишни. Лейтенантът сведе очи.
— Къде е Чани? — попита Пол и със затаен дъх зачака отговора.
— Стилгар я измъкна оттук. — Той кимна към другия коридор и се загледа в убитите и ранените. — Държа отговорен себе си за тази грешка, Муад’Диб.
— Колко сардукари имаше в групата, Гърни? — попита Пол.
— Десет.
Пол скочи леко долу, прекоси помещението и застана в обсега на ударите на сардукара, с когото бе разговарял.
По лицата на федейкините се изписа напрежение. Не им харесваше, че Пол се излага на такава опасност. Те бяха дали тържествен обет да го предпазват именно от това, тъй като свободните искаха да съхранят мъдростта на Муад’Диб.
Без да се обръща, Пол заговори на своя лейтенант:
— Какви са нашите загуби?
— Четирима ранени и двама убити, Муад’Диб.
Пол долови раздвижване сред сардукарите. Чани и Стилгар бяха застанали в началото на другия коридор, без да свалят поглед от чуждоземното бяло в очите на сардукаря, който бе разговарял с Пол.
— Хей ти, как се казваш? — попита Пол.
Мъжът се изопна и завъртя поглед наляво, после надясно.
— Не се опитвай да увърташ. За мен е ясно, че имате заповед да намерите и унищожите Муад’Диб. Сигурен съм, че не друг, а точно вие сте предложили да се търси мелиндж толкова навътре в пустинята.
Въздишката на Гърни зад гърба му предизвика бегла усмивка по устните на Пол.
Кръв нахлу в лицето на сардукара.
— Онова, което виждате пред себе си е нещо повече от Муад’Диб — продължи Пол. — Седмина от вашите са убити срещу двама наши. Трима за един. Никак не е зле за сражение срещу сардукари, е?
Мъжът пристъпи на пръсти, но се отдръпна назад, тъй като федейкините се втурнаха към него.
— Попитах те как се казваш — повтори Пол и реши коварно да му приложи гласа: — Кажи ми как се казваш!
— Капитан Аръмшъм, имперски сардукар! — рязко отговори мъжът. Челюстта му увисна. Той засрамено погледна Пол. Високомерието, с което бе презрял тази пещера, като бърлога на варвари, се изпари.
— Е, капитан Аръмшъм — рече Пол, — харконите биха заплатили прескъпо, за да научат това, което вече знаете. А императорът — какво ли не би дал той, за да узнае, че въпреки предателството му има оцелял жив атреид.