— Не е точно така!
— Наистина ли?
— Заради теб! — призна си Стилгар.
— А мислиш ли, че би могъл да вдигнеш ръка срещу мен? — попита Пол.
Стилгар се разтрепери.
— Така повелява обичаят — промълви той.
— Обичаят повелява също да се убиват непознати пришълци, намерени в пустинята, и да се взема водата им като дар от Шай-хулуд — продължи Пол. — И въпреки това една нощ ти запази живота на двама чужденци — на майка ми и моя.
И тъй като Стилгар не каза нищо, а все така трепереше и гледаше към него. Пол продължи:
— Обичаите се менят, Стил. Сам ти ги промени.
Стилгар се вгледа в жълтата емблема върху ножа, който държеше.
— Когато стана дук в Аракийн с Чани до мен, смяташ ли, че ще разполагам с време да се занимавам с всяка подробност от управлението на Сийч Табър? — попита Пол. — Ти занимаваш ли се с вътрешните въпроси на всяко едно семейство?
Стилгар не откъсваше очи от ножа.
— Мислиш ли, че мога да пожелая да отрежа дясната си ръка? — попита Пол.
Стилгар бавно насочи поглед към него.
— Кажи де! — рече Пол. — Мислиш ли, че искам да лиша себе си и племето от твоята мъдрост и сила?
Стилгар отговори приглушено:
— Аз мога да убия онзи младеж от моето племе, чието име ми е известно, щом това е волята на Шай-хулуд. Но не мога да сторя зло на Лизан-ал-Гаиб. Ти знаеше това, когато ми даде този нож.
— Знаех го — съгласи се Пол.
Стилгар отвори длан. Ножът издрънча по каменния под.
— Обичаите се менят — каза той.
— Чани — рече Пол, — иди при майка ми и я изпрати тук, за да ни посъветва, ако се наложи да…
— Но нали каза, че ще тръгнем на юг! — възрази тя.
— Допуснах грешка — отвърна той. — Харконите не са на юг. Войната не е на юг.
Тя си пое дълбоко въздух, като прие нещата така, както една жена от пустинята приема всички потребности, свързани с този живот, осеян със смърт.
— Ще предадеш на майка ми съобщение, предназначено единствено за нейните уши — продължи Пол. — Предай й, че Стилгар ме признава за дук на Аракис и че трябва да се намери начин младите хора да приемат миролюбиво тази новина.
Чани погледна към Стилгар.
— Прави каквото ти казва — озъби се Стилгар. — И на двама ни е известно, че той щеше да ме надвие… а аз нямаше да мога и ръка да вдигна срещу него… за доброто на племето.
— Ще се върна с майка ти — каза Чани.
— Изпрати я сама — каза Пол. — Интуицията на Стилгар е била вярна. Аз съм по-силен, когато ти си в безопасност. Ще останеш в заслона.
Тя понечи да възрази, но преглътна думите.
— Сихайя! — назова я Пол с най-съкровеното име. После се извърна надясно и срещна втренчения поглед на Гърни.
Откакто Пол бе споменал за майка си, за Гърни Халик разговорът между Пол и Стилгар бе протекъл като в мъгла.
— Майка ти! — рече Гърни.
— Айдахо ни спаси в онази нощ на нападението — отвърна Пол, разстроен от раздялата с Чани. — Тъкмо сега ние…
— А Дънкан Айдахо, господарю? — попита Гърни.
— Той загина, подарявайки ни няколко минути, за да избягаме.
„Вещицата е жива!“ — помисли си Гърни. — „Онази, на която се заклех да отмъстя, е жива! А очевидно дук Пол дори не подозира що за чудовище го е родило! Злосторницата! Да предаде собствения му баща на харконите!“
Пол се затича и скочи на площадката. Обърна се назад, видя, че убитите и ранените са вече изнесени, и с тъга си помисли, че към легендата за Муад’Диб щеше да се прибави нова глава. „Аз дори не извадих ножа си, но за този ден ще се говори, че съм убил със собствената си ръка най-малко двадесет сардукари.“
Стилгар и Гърни последваха Пол. Гърни дори не усещаше земята под нозете си. Яростта бе изтласкала от мислите му пещерата и нейните суспенсорни глобуси.
„Значи вещицата е жива“ — рече си мислено той. — „Жива, докато онези, които предаде, са вече изтлели в самотните си гробове. Трябва да сторя тъй, че Пол да не узнае истината за нея, преди да съм я убил.“
„Колко често разгневеният човек отхвърля ядно онова, което му подсказва вътрешният глас.“
Тълпата, събрала се в сборната зала на пещерата, излъчваше онова стадно чувство, което Джесика бе усетила в деня, в който Пол уби Джеймис. В гласовете се долавяше негодувание и напрегнатост. Като набъбнали възли сред множество се събираха отделни групички свободни.
Когато излезе от покоите на Пол и се появи на площадката, Джесика напъха под робата си някакъв метален куриерски цилиндър. Чувствуваше се отпочинала след продължителното пътуване на юг, но все още я беше яд, че Пол не им разрешава да използуват пленените орнитоптери.