— Все още не владеем въздушното пространство — бе казал той. — А и не бива да ставаме зависими от гориво, доставяно от други планети. Както горивото, така и самолетите трябва да се запазят за деня, когато ще е потребно върховно усилие.
Пол стоеше с група младежи близо до площадката. Мъждивата светлина на суспенсорните глобуси придаваше на сцената някаква призрачност. Приличаше на жива картина, към която обаче трябваше да се прибавят и миризмите на заслона, шепотът и шумът от тътрещи се нозе.
Тя се вгледа в сина си, като се чудеше защо той все още не показва своята изненада — Гърни Халик. Мисълта за Гърни я развълнува със спомените за едно по-ведро минало — за дни, прекарани сред любов и красота с бащата на Пол.
В другия край на площадката Стилгар стоеше в очакване сред групичка от свои приближени. Стойката и мълчанието му говореха за наранено честолюбие.
„Не бива да губим този човек“ — помисли си Джесика. Планът на Пол трябва да успее. Всичко друго би било истинска трагедия.
Тя прекоси площадката, мина покрай Стилгар, без да го погледне и слезе сред тълпата. Сториха й път, когато се отправи към Пол. А откъдето минеше, настъпваше мълчание.
Тя схващаше смисъла на това мълчание — недоизречените въпроси на хората и благоговението пред светата майка.
Когато се приближи до Пол, младите хора се отдръпнаха настрани и за миг я слиса по-различното уважение, което му оказваха. „Всички по-нискостоящи от теб ламтят за мястото ти“ — гласеше бин-джезъритската аксиома. Ала тя изобщо не откри по лицата им ламтеж за власт. По-скоро ги държеше на разстояние религиозната възбуда свързана с предводителството на Пол. И тя си припомни друга бин-джезъритска поговорка: „Пророците винаги умират от насилствена смърт.“
Пол я погледна.
— Време е! — рече тя и му подаде куриерския цилиндър.
Единият от другарите на Пол, по-смел от останалите, хвърли поглед към Стилгар и каза:
— Ще го предизвикаш ли на двубой, Муад’Диб? Сега му е времето. Ще те вземат за страхливец, ако не…
— Кой дръзва да ме нарича страхливец? — попита Пол. Ръката му се стрелна към канията с кристалния нож.
Сред групичката настъпи гневно мълчание, което плъзна и сред тълпата. Щом момъкът се отдръпна от него, Пол рече:
— Предстои ни работа. — Сетне се извърна, проправи си път към площадката, качи се с лек подскок и застана с лице към хората.
— Хайде, какво чакаш? — провикна се някой.
Ропот и сподавен говор последваха този вик. Пол изчака шумът да утихне. Тишината настъпи бавно — тук-там все някой продължаваше да тътри нозе или да кашля. Когато пещерата утихна, Пол вирна брадичка и заговори с глас, който проникна и в най-отдалеченото кътче:
— Дотегна ви чакането — започна той.
Отново изчака да утихнат виковете, предизвикани от думите му.
„Наистина им е дотегнало чакането“ — рече си мислено. Той вдигна високо куриерския цилиндър, като си мислеше за съдържанието му. Джесика му бе показала съобщението и бе обяснила как е било взето от харконския куриер.
Съдържанието му бе категорично: Бяха оставили Рабан да се справя със собствените си сили тук, на Аракис! Той не можеше да поиска нито помощ, нито подкрепления!
Пол отново извиси глас:
— Според вас вече е време да предизвикам на двубой Стилгар и да поема предводителството на отредите! — Преди да успеят да отговорят, върху тях се стовари гневният глас на Пол: — За толкова ли глупав смятате Лизан-ал-Гаиб?
Настъпи смразяваща тишина.
„Той посяга към религиозния плащ“ — помисли си Джесика. — „Трябва да успее!“
— Така повелява обичаят! — провикна се някой. Пол заговори сдържано, като опипваше подводните течения на настроението им.
— Обичаите се менят.
От един ъгъл на пещерата се надигна гневен глас:
— Ние сме тези, които ще кажем какво трябва да се променя!
Тук-там през тълпата преминаха одобрителни възгласи.
— Ваша воля — рече Пол.
И слухът на Джесика засече едва доловимите модулации, тъй като той използуваше възможностите на гласа, на който тя го бе обучавала.
— Така е, вие ще кажете — съгласи се той. — Но първо ще чуете онова, което ще кажа аз.
Стилгар се приближи до площадката — изражението на брадясалото му лице бе невъзмутимо.
— Това също е повеля на обичая — заговори той. — Гласът на всеки свободен може да бъде чут от Съвета. Пол Муад’Диб е свободен.
— Най-важно от всичко е доброто на племето, нали така? — попита Пол.
Със същия равен глас на наранено честолюбие Стилгар отвърна:
— Към него са насочени усилията ни.
— Много добре — рече Пол. — Тогава кой заповядва на военния отряд на нашето племе и кой заповядва на всички племена и отряди посредством военните инструктори, които ние обучихме в чудноватото бойно изкуство?