Пол изчака, като рееше поглед над главите на стълпилите се хора. Отговор не последва.
След малко заговори отново:
— Стилгар ли заповядва на всички тях? Самият той отрича да е така. Аз ли им заповядвам? Дори Стилгар понякога изпълнява моите нареждания, а мъдреците — най-умните сред умните — се вслушват в думите ми и ме почитат в Съвета.
Сред тълпата цареше мъртва тишина.
— И така — продължи Пол. — Майка ми ли им заповядва? — Той посочи надолу към Джесика, която се открояваше в своите черни обредни одежди. — Стилгар, както и всички други предводители на отреди търсят нейния съвет за почти всяко по-значително начинание. Това ви е известно. Но светата майка ли прави преходи из пустинята и предвожда рациите срещу харконите?
Челата, които Пол съзираше, се смръщиха, но гневният ропот сред тълпата не утихваше.
„Избрал е твърде опасен път“ — помисли си Джесика, но си спомни за цилиндъра със съобщението и онова, което се казваше в него. И тя прозря намерението на Пол: да проникне до самите дълбини на тяхното колебание и да се възползува от него, а останалото щеше да дойде после от само себе си.
— Никой не признава предводителство без двубой и сражение, така ли е? — попита Пол.
— Така повелява обичаят! — изкрещя някой.
— А каква е нашата цел? — попита Пол. — Да свалим от власт Рабан, харконския звяр, и да превърнем нашата планета в свят, където сред изобилие от вода да можем да създаваме щастливо нашите семейства — това ли е нашата цел?
— Неумолимите задачи изискват неумолими обичаи — провикна се друг.
— А ще строшите ли ножа си преди битката? — попита Пол. — Ще спомена нещо само като факт, не като самохвалство или предизвикателство: Тук, сред вас, няма човек, включително и Стилгар, който може да ми устои в единоборство. Стилгар сам си го признава. Значи той е убеден в това, както и всички вие.
Сред тълпата отново се понесе гневен ропот.
— Мнозина от вас са заставали срещу мен на тренировъчната площадка — продължи Пол. — И добре знаете, че това не е празно самохвалство. Споменавам този факт, защото е известен на всички ни, и аз ще съм глупак, ако сам не го разбирам. Аз съм започнал обучението си в бойното изкуство много по-рано от вас, а по-непреклонни учители от моите вие даже и не сте срещали. Как иначе според вас щях да победя Джеймис, и то на възраст, на която вашите момчета все още си играят на война?
„Справя се добре с гласа“ — помисли си Джесика, — „но за тези хора това не е достатъчно. Те имат добра самозащита срещу гласово въздействие. Трябва да им въздействува и с логика.“
— И така — рече Пол — стигаме до това тук. — Той повдигна куриерския цилиндър и свали разпокъсания бандерол. — Това послание бе заловено от един харконски куриер. Достоверността му е извън всякакво съмнение. Адресирано е до Рабан. В него му се съобщава, че молбата му за нови войски се отхвърля, че добивът от подправката е много под определения дял и че ще трябва да изтръгне от недрата на Аракис още подправка, но с наличните си хора.
Стилгар застана до Пол.
— Колко от вас разбират какво означава това? — попита Пол. — Стилгар веднага го разбра.
— Зарязали са го! — провикна се някой.
Пол напъха посланието и цилиндъра в торбичката си. Сне от шията си изплетен от шигърова жица ширит и като свали от него един пръстен, вдигна този пръстен високо нагоре.
— Това бе дукският пръстен на моя баща — рече той. — Аз се заклех да не го нося, докато не съм готов да поведа войските си по цялата планета и да предява иск, че Аракис е мое законно дукско владение. — Той постави пръстена на пръста си и сви юмрук.
В пещерата настъпи дълбока тишина.
— Кой заповядва тук? — запита Пол. Той вдигна юмрук. — Аз заповядвам тук! Аз съм господарят на всеки квадратен сантиметър от Аракис! Тази планета е мое дукско владение независимо дали това се харесва на императора или не! Той отдаде Аракис във владение на моя баща и аз я наследявам от баща си!
Пол се надигна на пръсти и се отпусна на пети. Изучаваше с поглед тълпата, долавяйки настроението й.
„Почти успях“ — помисли си той.
— Тук сред вас има мъже, които ще заемат отговорни постове на Аракис, щом си възстановя тези имперски права, които по право ми принадлежат — продължи Пол. — Стилгар е един от тях. Не защото искам да му се докарвам сега! Не и от благодарност, въпреки че съм един от мнозината тук, които му дължат живота си. Не! Казвам го, защото е разсъдлив и силен. Защото командува отряда си според повелите на своя собствен ум, а не само по правилата. За глупав ли ме имате? Да не би да мислите, че ще си отрежа дясната ръка и ще я хвърля кървяща тук на пода, в тази пещера, само за да ви създам зрелище?