Сервизът за кафе на Пол, гравираната сплав от сребро и жасмиум — наследство от Джеймис, бе нареден върху ниска масичка от дясната й страна. Тя се вгледа в него, като си мислеше колко ли много ръце се бяха докосвали до метала. Само допреди месец Чани бе сервирала с него на Пол.
„Какво ли друго би могла да прави за своя дук една жена от пустинята, освен да му сервира кафе?“ — запита се Джесика. — „Тя не му носи нито власт, нито го сродява със знатен род. Пол има само една голяма възможност — да се сроди с някоя могъща Велика династия, може би дори с императорското семейство. В края на краищата и в него има принцеси и всяка от тях е възпитаничка на «Бин Джезърит».“
Джесика си представи как ще замени суровия живот на Аракис с живот, изпълнен с власт и сигурност, който щеше да й бъде осигурен като майка на принц-консорт. Погледна към плътните завеси, които закриваха скалните стени на тази пещерна килия, като си мислеше как бе пристигнала дотук — бе яздила сред стадо червеи, окичени с носилки и товарни платформи, с натрупани върху тях необходими неща за предстоящите сражения.
„Докато Чани е жива, Пол няма да осъзнае своя дълг“ — помисли си Джесика. — „Тя го дари със син и това е достатъчно.“
Прониза я внезапен копнеж да види внука си, детето, което имаше толкова много от чертите на дядото, от Лито. Джесика долепи длани до страните си и прибягна до ритуалното дишане, което охлаждаше чувствата и проясняваше ума, после се наведе до кръста надолу за упражнението, което подготвяше тялото за потребностите на духа.
Изборът на Пол да използува Пещерата на птиците за свой команден пункт изобщо не биваше да се оспорва. Мястото беше безупречно. На север се простираше Уинд Пас — тясна клисура, която водеше до укрепено село, разположено в един синк, ограден с непристъпни скални стени. Това селище бе важно, в него живееха занаятчии и техници — беше център по поддръжката на цяла отбранителна област на харконите.
Отвъд завесите се чу кашляне. Джесика се изопна, пое дълбоко въздух и бавно го издиша.
— Влез! — рече тя.
Завесите се отместиха и в стаята се втурна Гърни Халик. Тя успя само да зърне лицето му, което имаше странно изражение, и ето че той се оказа зад гърба й и като пъхна яката си ръка под брадичката, я изправи на крака.
— Гърни, глупако, какво правиш? — попита тя. После усети върха на ножа, опрян в гърба й. От върха на това острие я побиваха студени тръпки. В този миг тя осъзна, че Гърни има намерение да я убие. Защо ли? Не й идваше наум никаква причина, защото той не бе човек, който може да стане предател. Тя обаче не се съмняваше в намеренията му. И понеже разбираше това, умът й трескаво заработи. Насреща си нямаше човек, когото лесно може да надвие. Насреща си имаше убиец, който умееше да се предпазва от въздействието на гласа, който умееше да се пази от всяка военна хитрост и от различните коварства на смъртта и насилието. Насреща й стоеше оръдие, за чието обучение тя сама бе допринесла с някои съвети и предложения.
— И си помисли, че си се измъкнала, а, вещице? — озъби се Гърни.
Преди да успее да проумее въпроса или се опита да отговори, завесите се разделиха и влезе Пол.
— Ето го, май… — Пол млъкна, схващайки напрежението в стаята.
— Остани си на мястото, господарю — рече Гърни.
— Какво… — Пол тръсна глава.
Джесика понечи да заговори, но усети, че ръката притисна по-здраво гърлото й.
— Ще говориш само когато ти разреша, вещице — рече Гърни. — Искам да кажеш само едно нещо, за да може синът ти да го чуе и съм готов да забия мигновено този нож право в сърцето ти при първия опит за съпротива. Не смей да извисяваш глас. Няма да напрягаш и да движиш някои определени мускули. Действувай изключително предпазливо, за да спечелиш още няколко секунди живот. И те уверявам, че само толкова са ти останали да живееш.
Пол пристъпи крачка напред.
— Гърни, човече, какво си…
— Не мърдай от мястото си! — отсече Гърни. — Само още една стъпка и ще я пратя на оня свят.
Ръката на Пол се плъзна към канията на ножа му. Той наруши мъртвата тишина:
— Няма да е зле да обясниш поведението си, Гърни.
— Дал съм обет да убия предателя на твоя баща — рече Гърни. — Смяташ ли, че мога да забравя човека, който ме спаси от харконската яма за роби, дари ми свобода, живот и уважение и… ми дари приятелството си — нещо, което ценя най-много от всичко останало. И ето че сега държа на мушка неговия предател. Никой не може да ми попречи да…