Изкачването й подействува ободряващо — то поразсея обзелите я страхове, породени от мълчаливото оттегляне на охраната и от обстоятелството, че за нея бе изпратен цял орнитоптер. Почувствува вътрешния трепет от предстоящата си среща с Пол Муад’Диб, нейния Усул. Името му може и да служеше за боен вик по цялата планета: „Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб!“ Но тя познаваше друг човек, с различно име, бащата на нейния син, нежния влюбен.
Някакъв едър мъж изникна сред скалите отгоре и й даде знак да побърза. Тя ускори крачка. Утринните птици вече започваха да се обаждат и да се издигат в небето. На източния хоризонт бавно се разрастваше светла матова ивица.
Мъжът, застанал отгоре сред скалите, не беше от нейната охрана. „Отейм?“ — учуди се тя, като забеляза нещо познато във фигурата и движенията му. Тя го приближи и на светлината на настъпващото утро разпозна едрите сплеснати черти на лейтенанта — качулката му бе отметната, а филтърът за устата бе поставен хлабаво — така, както човек понякога рискува да отскочи за миг навън, в пустинята.
— Побързай! — просъска той и я поведе по тайната дълбока цепнатина към скритата пещера. — Скоро ще съмне — прошепна той, като отвори едно уплътнение. — Харконите отчаяно изпращат патрули над някои места в този район. Точно сега не можем да рискуваме да ни открият.
Те влязоха през тесния страничен вход в Пещерата на птиците. Светнаха суспенсорни глобуси. Отейм избърза пред нея и каза:
— Последвай ме! По-живо!
Те забързаха по коридора, минаха през още една влагоизолираща врата, по още един коридор и през някакви завеси влязоха в помещението, което бе служило за алков на сайядините в дните, когато пещерата бе използувана само за почивка през деня. Сега подът бе покрит с черги и възлавници. Тъкани завеси с червената фигура на ястреб скриваха скалните стени. В единия ъгъл имаше ниско сгъваемо писалище, отрупано цялото с книжа, от които се носеше аромата на подправка и издаваше от каква суровина бяха направени.
Сама в помещението, светата майка седеше точно срещу входа. Тя ги погледна с онази вътрешна напрегнатост, която караше непосветения да потрепери.
Ойтем събра длани за поздрав и рече:
— Доведох Чани. — Той се поклони и се оттегли през завесите.
А Джесика си помисли: „Как да съобщя на Чани?“
— Как е внукът ми? — попита тя.
„Значи ще си разменим обичайните поздрави“ — помисли си Чани и страховете й се възвърнаха. — „Къде ли е Муад’Диб? Защо не е тук да ме посрещне?“
— Здрав и щастлив, майко моя — отвърна Чани. — Оставих ги с Алая на грижите на Хара.
„Майко моя“ — помисли си Джесика. — „Да, тя има право да ме нарича така при размяна на официални поздрави. Дарила ми е внук.“
— Научих, че от Коану Сийч е изпратен в дар някакъв плат — рече Джесика.
— Прекрасен плат — каза Чани.
— Алая изпраща ли някаква вест?
— Никаква. Но откакто хората започнаха да я приемат, макар и необикновена, нещата в заслона тръгнаха по-гладко.
„Защо ли протака размяната на тези поздрави?“ — питаше се Чани. — „Било е много спешно, щом са изпратили орнитоптер да ме вземе. А сега губим време с тези официални любезности!“
— Трябва да ушием от новия плат дрешки за малкия Лито — рече Джесика.
— Както пожелаете, майко моя — отговори Чани. Тя сведе поглед. — Има ли новини за някакви сражения? — Помъчи се да запази лицето си безизразно, та Джесика да не се досети, че това всъщност е въпрос, зададен за Пол Муад’Диб.
— Нови победи — отвърна Джесика. — Рабан изпрати плахи официални предложения за примирие. Пратениците му бяха върнати с източена вода. Рабан дори е намалил налозите на населението в някои селища от синка. Но много е закъснял. Хората знаят, че го прави, защото се страхува от нас.
— Значи става така, както предрече Муад’Диб — каза Чани. Тя се вгледа в Джесика, като се стараеше да не издава страховете си. „Споменах името му, но тя не реагира. Човек не може да долови никакво чувство върху този гладък камък, който тя нарича лице… но е толкова сдържана. Защо ли е така скована? Какво ли се е случило с моя Усул?“
— Как искам сега да сме на юг — продължи Джесика. — Когато заминахме, оазисите бяха толкова красиви. Не копнееш ли за деня, когато цялата земя ще разцъфти така?
— Земята е красива, истина е — рече Чани. — Ала по нея има много скръб.
— Скръбта е цената на победата — отвърна Джесика.
„Дали не ме подготвя за скръб?“ — запита се Чани. И каза:
— Сега толкова много жени са без мъжете си. Направо ми завиждаха, когато узнаха, че ме викат на север.