Чани вече бе застанала над него, като се вглеждаше в меката брада на младежа, която ограждаше лицето му, и опипваше с поглед високото чело, орловият нос и затворените очи — черти така спокойни в тази застинала поза.
— Как приема храна? — попита Чани.
— Потребностите на организма му са толкова нищожни, че той изобщо не се нуждае от храна — отвърна Джесика.
— Колко души знаят за случилото се? — попита Чани.
— Само най-близките му съветници, няколко вождове, федейкините и, разбира се, онзи, който му е дал отровата.
— И никакви ли улики няма за отровителя?
— Няма, но не защото не бе проведено разследване — отвърна Джесика.
— Какво е мнението на федейкините? — попита Чани.
— Те вярват, че Пол е изпаднал в свещен транс и така събира всички свои сили преди решителните сражения. Това е мисъл, която аз им внуших.
Чани коленичи до постелята и се приведе ниско над лицето на Пол. Тя веднага подуши, че въздухът около него е някак си по-различен… но това бе само от подправката, вездесъщата подправка, с чийто аромат бе просмукано всичко в живота на един свободен. И все пак…
— Вие не сте закърмени с подправката като нас — рече Чани. — Изследва ли възможността организмът му да се е разбунтувал срещу прекомерната употреба на мелиндж в храната му?
— Всички изследвания за алергия са отрицателни — отговори Джесика.
Тя притвори очи не само за да не гледа тази сцена, но и защото внезапно осъзна колко е уморена. „Откога не съм спала?“ — запита се тя. — „Толкова отдавна.“
— Когато превърна Водата на живота — рече Чани, — ти направи това вътре в себе си, с помощта на вътрешния си усет. Сега използува ли този усет, за да изследваш кръвта му?
— Нормална кръв на свободен — отвърна Джесика. — Напълно приспособила се към тукашния начин на хранене и живот.
Докато разглеждаше внимателно лицето на Пол, Чани приседна на пети, отдавайки се отново на страховете си. Беше научила тази хитрост, докато бе наблюдавала светите майки. Времето можеше да се впрегне, за да послужи на разума. Човек трябваше само да съсредоточи цялото си внимание.
След малко Чани заговори:
— Тук има ли творец-вестител?
— Има няколко — отвърна с нотка на досада Джесика. — Напоследък изобщо не оставаме без вестители. Всяка победа изисква своето пиршество. Всяка церемония преди набег…
— Но Пол Муад’Диб е стоял настрана от тези церемонии — прекъсна я Чани.
Джесика кимна на себе си, като си припомни двойствените чувства на своя син към въздействието на подправката и прорицателските видения, които предизвикваше.
— Откъде знаеш това? — попита Джесика.
— Така се говори.
— Много неща се говорят — рече тъжно Джесика.
— Донеси ми от непревърнатата вода на твореца-вестител — рече Чани.
Джесика се изопна от заповедния тон в гласа й, после забеляза напрегнатото съсредоточаване у младата жена и рече:
— Ей сега. — Тя излезе през завесите, за да изпрати вододелец.
Чани седеше, втренчила поглед в Пол. „Ами ако се е опитал да го направи“ — помисли си тя. — „А това е нещо, което той би дръзнал да направи…“
Джесика коленичи до Чани, като протегна към нея най-обикновена кана. Наситеният мирис на отровата удари Чани в ноздрите. Тя потопи пръст в течността и доближи пръста си до носа на Пол.
Кожата по носната му кост леко се набръчка. Ноздрите бавно потрепнаха.
Джесика ахна.
Чани допря навлажнения си пръст до горната устна на Пол. Бавно, на пресекулки, той си пое дъх.
— Какво е това? — попита Джесика.
— Не говори! — отвърна Чани. — Трябва да превърнеш мъничко от свещената вода. Бързо!
Без да задава въпроси, защото разпозна тона на вътрешната убеденост, Джесика вдигна каната към устните си и отпи малка глътка.
Очите на Пол се отвориха. Той ги впери нагоре, към Чани.
— Не е необходимо да превръща Водата — заговори той. Гласът му бе слаб, но твърд.
Джесика откри, че организмът й започна машинално да превръща отровата в глътка вода в устата й. С леката възбуда, която тази церемония винаги предизвикваше, тя долови и искрицата живот, идваща от Пол — излъчване, което сетивата й уловиха.
И в този миг Джесика разбра.
— Ти си пил от свещената вода! — възкликна тя.
— Само една капка — рече Пол. — Една съвсем малка… капчица.
— Как си могъл да направиш такава глупост? — удиви се Джесика.
— Та той е твой син — намеси се Чани.
Джесика я прониза с поглед. Една необичайна, топла и пълна с разбиране усмивка се плъзна по устните на Пол.