— Чуй моята любима — рече той. — Вслушай се в думите й, майко. Тя знае.
— Онова, което правят другите, трябва да направи и той — рече Чани.
— Когато поех капката в устата си, когато я усетих и вдъхнах миризмата й, когато разбрах как ми въздействува, тогава осъзнах, че мога да извърша онова, което и ти направи — заговори той. — Вашите проктори¤ от „Бин Джезърит“ говорят за Куизъц Хадерах, но не могат даже и да си представят на колко много места едновременно бях аз. За тези няколко минути аз… — Той млъкна и изгледа объркано и намръщено Чани: — Чани? Как пристигна тук? Ти би трябвало да си… Защо си тук?
Той се опита да се повдигне на лакти. Чани нежно го притисна надолу.
— Моля те, Усул — рече тя.
— Чувствувам се толкова слаб — каза той. Погледът му обходи стаята. — Откога съм тук?
— Три седмици, откакто си в кома, и то толкова дълбока, че искрицата живот сякаш бе угаснала в теб — отвърна Джесика.
— Но това бе… Та аз отпих от водата само преди миг и …
— Миг за теб, а за мен — три седмици страхове — каза Джесика.
— Наистина беше само една капка, но аз я превърнах — рече Пол. — Превърнах Водата на живота. — И преди Чани или Джесика да могат да го спрат, той потопи ръка в каната, която бяха оставили на пода, доближи капещата длан към устните си и изпи загребаната в нея течност.
— Пол! — изпищя Джесика.
Той сграбчи ръката й, отправи й една мъртвешка усмивка и тя почувствува как я завладява неговият вътрешен свят.
Връзката не беше толкова нежна, нито така взаимна или поглъщаща, каквато беше с Алая или със старата света майка в пещерата… но все пак беше връзка: цялостно духовно сливане. То я разтърси, омаломощи я и тя мислено се побоя, уплаши се от него.
Той каза гласно:
— Ти ми беше споменала за някакво място, където не можеш да влезеш? Покажи ми това място, срещу което светата майка не може да се изправи.
Ужасена от тази мисъл, тя поклати глава.
— Покажи ми го! — заповяда той.
— Не!
Но Джесика не можеше да му убегне. Принудена от страшната му сила, тя затвори очи и вътрешно се съсредоточи — към посоката-която-тънеше-в-мрак.
Съзнанието на Пол се рееше ту през нея, ту я заобикаляше, докато накрая се гмурна в мрака. Тя погледна ужасено това място, преди съзнанието й да се самоизключи от този кошмар. Неизвестно защо цялото й същество се разтрепера от онова, което видяха очите й — място, където свистеше вятър и блестяха искри, където се уголемяваха някакви светлинни пръстени, където носени от мрака и дошли от нищото вихри, обезобразени бели форми плуваха в редици над, под и около тези светлини.
Не след дълго тя отвори очи и видя Пол, който я гледаше втренчено. Той продължаваше да държи ръката й, но ужасната връзка бе изчезнала. Тя овладя възбудата си — Пол пусна ръката й. Джесика се почувствува така, сякаш й бяха отнели някаква патерица. Тя се олюля и щеше да падне, ако Чани не бе скочила да я подкрепи.
— Света майко! — възкликна Чани. — Какво ти става?
— Уморена съм — прошепна Джесика. — Толкова съм… уморена.
— Ела — рече Чани. — Седни тук. — Тя я настани да седне на една възглавница, облегната до стената.
Силните млади мишци бяха като благодат за Джесика. Тя се хвана здраво за Чани.
— Наистина ли е видял Водата на живота? — попита Чани. — Тя се освободи от прегръдката на Джесика.
— Да, наистина — прошепна Джесика. Съзнанието й продължаваше да се вълнува от общуването. Все едно че бе стъпила на твърда земя след седмици, прекарани в разбушувало се море. Усети вътре в себе си, че старата света майка и всички останали се събуждат и питат:
— Какво беше това? Какво се случи? Къде бе това място?
А сред всичко това си проправяше път прозрението, че нейният син е Куизъц Хадерах, онзи, който може да бъде едновременно на много места. Той бе осъществената мечта на „Бин Джезърит“. Това обаче не й носеше утеха.
— Какво се случи? — попита Чани.
Джесика поклати глава. Заговори Пол:
— У всекиго от нас има древна сила, която взема и древна сила, която дава. За един мъж е малко трудно да се изправи с лице срещу онова място вътре в него, където се намира силата, която взема. За него е обаче почти невъзможно да проникне до силата, която дава, без да се преобрази в нещо различно от човек. При жената положението е обратното.
Джесика вдигна очи и видя, че докато слушаше Пол, Чани не сваляше поглед от нея.
— Разбираш ли ме, майко? — попита Пол.
Тя едва успя да кимне.
— Тези неща в нас са толкова древни — продължи Пол, — че са заложени във всяка отделна клетка на нашия организъм. Ние сме оформени от тези сили. Човек може да си каже: „Да, ясно ми е как може да стане такова нещо.“ Но когато надзърне вътре в себе си и се сблъска с разголената сила на своя собствен живот, тогава разбира, че го заплашва опасност. Тогава човек разбира, че тази сила може да го смаже. Най-голямата опасност за онзи, който дава е силата, която взема. Най-голямата опасност за онзи, който взема, е силата, която дава. И е еднакво лесно човек да бъде смазан както при даването, така и при вземането.