— Но забраната срещу…
— Забраната! — излая Пол. — Не забраната, а страхът възпира династиите да не използуват една срещу друга атомно оръжие. Във Великото споразумение това е формулирано достатъчно ясно: „Употребата на атомно оръжие срещу хора ще доведе до унищожаването на планетата.“ Ние ще стреляме срещу Защитната стена, не срещу хора.
— Отлично формулирана точка — обади се Гърни.
— Онези педанти горе биха се зарадвали на всякаква точка — рече Пол. — Но да не говорим повече за това.
Той се извърна, като му се прииска да бъде толкова уверен не само на думи. След малко заговори:
— А хората от града? Те заеха ли вече позиции?
— Да — измърмори Стилгар.
Пол го изгледа.
— Какво те безпокои?
— Винаги съм смятал, че на градските хора не може да се разчита изцяло — рече Стилгар.
— Навремето и аз бях градски човек — каза Пол.
Стилгар се изопна. Лицето му потъмня от нахлулата кръв.
— Муад’Диб знае, че не исках да кажа…
— Знам какво искаш да кажеш, Стил. Но самоутвърждаването на един човек се състои не в онова, което той според теб ще извърши, а в онова, което наистина ще извърши. В жилите на тези градски хора тече кръвта на свободни. Те само още не са се научили как да се освободят от робството. Ние ще ги научим.
Стилгар кимна и заговори унило:
— Това са навици, създавани с години. На погребалното поле се научихме да презираме хората от градовете.
Пол се обърна към Гърни, който гледаше внимателно към Стилгар.
— Кажи, Гърни, защо сардукарите прогониха градското население от домовете им?
— Стара хитрост, господарю. Правеха си сметката да ни обременят с бежанци.
— От времето на успешните партизански войни изминаха много години и управниците са забравили как да се борят срещу тях — рече Пол. — Сардукарите наливат вода в нашата мелница. Те са отвлекли за своите забавления някои от градските жени и са украсили знамената си с главите на мъжете, които са им се противопоставили. И така са предизвикали епидемия от ненавист сред хора, които иначе биха погледнали на предстоящото сражение само като на някаква огромна неприятност… и като на възможност да бъдат сменени едни господари с други. Сардукарите работят в наша полза, Стилгар.
— Струва ми се, че хората от града наистина изгарят от желание да се бият — рече Стилгар.
— Тяхната омраза е скорошна и люта — каза Пол. — Ето защо ги използуваме като ударни войски.
— При тях ще бъде истинска касапница — обади се Гърни.
Стилгар кимна в знак на съгласие.
— Бяха предупредени за рисковете — каза Пол. — Те знаят добре, че всеки убит от тях сардукар ще означава един сардукар по-малко за нас. Разбирате ли, господа, те имат за какво да умрат. Откриха, че са народ. Те се пробуждат.
Мъжът, който наблюдаваше с телескопа, тихо възкликна. Пол отиде до цепнатината в скалата и попита:
— Какво става там?
— В онази метална шатра-чудовище — просъска наблюдателят — настъпи страшно оживление, Муад’Диб. Откъм Римуол Уест дойде надземна кола и все едно че в гнездото на скални яребици влезе ястреб.
— Пристигнали са нашите пленени сардукари — рече Пол.
— Сега са включили защитно поле около целия космодрум — продължи наблюдателят. — Виждам как въздухът трепти дори покрай складовата площадка, където съхраняват подправката.
— Вече знаят срещу кого точно се бият — рече Гърни. — Нека харконските зверове треперят и се боят сега, че все още има жив атреид!
Пол заговори на федейкина при телескопа:
— Наблюдавай флагщока на императорския кораб. Ако вдигнат моето знаме, тогава…
— Няма да го вдигнат — рече Гърни.
Пол забеляза озадачената и намръщена физиономия на Стилгар и каза:
— Ако императорът признае предявения от мен иск, той ще ми даде знак, като отново развее на Аракис знамето на атреидската династия. Тогава ще преминем към изпълнението на резервния план — ще се сражаваме само с харконите. Сардукарите ще стоят настрани и ще ни оставят сами да решим спора помежду си.
— Нямам опит с тези чуждоземни обичаи — обади се Стилгар. — Само съм чувал за тях, но ми се струва, че не е възможно да…
— Не е необходимо да имаш опит, за да разбереш как ще постъпят — прекъсна го Гърни.
— На високия кораб издигат ново знаме — обади се наблюдателят. — Знамето е жълто… с черно-червен кръг в средата.
— Това вече е неприята работа — рече Пол. — Знамето на компанията „ЕМОП“.
— Но същото знаме се вее и на останалите кораби — рече федейкинът-наблюдател.