Дежурният по телескоп федейкин дойде при Пол, взел под ръка сгънатия уред.
— Защитната стена е пробита, Муад’Диб! — извика той. — Бурята ги връхлетя и нашите артилеристи вече ги обстрелват.
Пол се замисли за бурята, която вилнееше из басейна, и за статичния заряд, натрупан в тази пясъчна стена, която разрушаваше сега всяка защитна преграда в лагера на противника.
— Бурята! — изкрещя някой. — Трябва да се скрием, Муад’Диб!
Пол дойде на себе си, почувствувал как пясъчните иглички вече се забиват в непокритото му лице. „Поехме опасния път“ — рече си мислено той. Обгърна с ръка раменете на свързочника и каза:
— Остави тук тези уреди! В тунела има други. — Почувствува, че губи равновесие. Федейкините се скупчиха около него, за да му осигурят защита. Те се напъхаха в тунела, усещайки относителната тишина, и свърнаха към едно малко помещение със суспенсорни глобуси, от което се откриваше друг вход към тунела.
Тук седеше до своята апаратура друг свързочник.
— Има прекалено много смущения — рече той.
— Поставете уплътнителя на тунела! — извика Муад’Диб. Внезапно застаналите неподвижно пластове въздух показаха, че заповедта му е изпълнена. — Пътят към басейна все още ли е проходим? — попита той.
Един федейкин отиде да провери, върна се и каза:
— От експлозията се е срутила малка скала, но инженерите твърдят, че пътят е проходим. Разчистват с лазерони.
— Предай им да разчистват с ръце! — излая Муад’Диб. — Там долу има включени защитни полета!
— Те работят много внимателно, Муад’Диб — каза федейкинът, но тръгна да изпълни заповедта.
Дошлите отвън свързочници минаха покрай тях, нарамили уредите си.
— Казах на тези хора да оставят апаратурата си отвън, Муад’Диб — измърмори един от федейкините.
— Сега хората са по-важни от апаратурата — рече Пол. — Скоро ще имаме толкова уреди, колкото изобщо няма да са ни потребни.
Гърни Халик се приближи и като застана до него, каза:
— Чух, като казаха, че пътят надолу е проходим. В случай че харконите решат да ни платят със същата монета, тук ще се окажем много близо до повърхността, господарю.
— Няма да успеят да го направят — отвърна Пол. — Точно сега те осъзнават, че вече не разполагат със защитни полета и че не могат да се махнат от Аракис.
— Новият команден пункт е напълно готов, господарю — докладва Гърни.
— В командния пункт още нямат нужда от мен — рече Пол. — Нещата ще си вървят по плана и без мен. Ние трябва да изчакаме да…
— Приемам съобщение, Муад’Диб! — обади се свързочникът, застанал при уредите. Той поклати глава и долепи слушалката до ухото си. — Такива смущения! — Свързочникът започна да пише в бележника пред себе си, като клатеше глава… заслушваше се… пак пишеше… пак се заслушваше…
Пол застана до свързочника. Федейкинът отстъпи назад, като му стори място. Пол погледна записаното от федейкина и прочете: „Нападение срещу Сийч Табър… пленници… Алая… семействата на… убити и са… ю… синът на Муад’Диб…“
Свързочникът отново поклати глава.
Пол вдигна поглед и видя, че Гърни бе втренчил очи в него.
— Съобщението е неясно — рече Гърни. — Смущенията. Не знаеш дали…
— Синът ми е мъртъв — прекъсна го Пол и като изрече тези думи, разбра, че това е истина. — Синът ми е мъртъв… а Алая е пленница… заложница. — Почувствува се празен и безчувствен като черупката на мида. Всичко, до което се докоснеше, носеше смърт и скръб. И това бе като някаква зараза, която заплашваше да плъзне из вселената.
Той усещаше мъдростта на стареца, натрупания опит от живота на безброй други хора. Сякаш нещо вътре в него се хилеше и потриваше доволно ръце.
И Пол си помисли: „Колко малко знае вселената за природата на истинската жестокост!“
„И Муад’Диб застана пред тях и им рече:
«Макар че смятаме пленницата за загинала, тя продължава да живее. Защото ние двамата с нея имаме един корен и говорим с един глас. Да, благодарение на мен нейният поглед достига чак до долината на незнайното.»“
Със забит в земята поглед барон Харконен стоеше пред императорската зала за аудиенции, овалния селамлик¤, в гигантската шатра на падишах-императора. Баронът крадешком огледа залата с металните стени и нейните обитатели — нукери¤, пажове, стража, отряд дворцови сардукари, строени покрай стените, застанали „свободно“ под окървавените и дрипави пленени знамена, които бяха единствената украса в помещението.
Вдясно се разнесоха гласове, които прокънтяха по някакъв висок коридор: