— Сторете път! Сторете път за кралската особа!
Следван от своята свита, падишах-императорът Шедъм IV влезе в залата за аудиенции. Без да обръща внимание на барона, без привидно да обръща внимание на някого в залата, той изчака прав, докато му донесат трона.
На барона му беше ясно, че не може да пренебрегне кралската особа, и се вгледа в императора за някакъв знак или намек за целта на тази аудиенция. Императорът бе заел самоуверена поза — стройна и елегантна фигура в сива сардукарска униформа, извезана със сребро и злато. Изпитото му лице и суров поглед напомниха на барона за покойния дук Лито. Същата прилика с хищна птица. Само че косата на императора бе червеникава, не черна, и тази коса бе почти скрита под абаносово-черния шлем на бурсег с имперския златен лъв върху гребена му.
Пажовете донесоха трона. Той представляваше масивно кресло, издълбано от единичен къс полупрозрачен синьозеленикав хагалски¤ кварц, изпъстрен с огнено-оранжеви жилки. Поставиха го върху един подиум, на който императорът се покачи и се настани в трона.
Някаква старица, облечена в черна роба, с качулка, прихлупена чак до веждите, се отдели от императорската свита и зае позиция зад трона, като положи мършава ръка върху кварцовата облегалка. Лицето, което се мярна изпод качулката, бе като карикатура на вещица — изпити страни и хлътнали очи, въздълъг нос и кожа, осеяна с червеникави жилчици.
Щом я видя, баронът се овладя и престана да трепери. Присъствието на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, императорската жрица на истината, издаваше важността на тази аудиенция. Баронът отмести поглед от нея и потърси с очи някакъв знак сред свитата. Видя двама агенти на Сдружението — единият висок и дебел, другия нисък и дебел — и двамата с кротки сиви очи. А сред лакеите беше една от дъщерите на императора — принцеса Ирулан, за която се говореше, че е посветена в най-съкровените тънкости на бин-джезъритското обучение, предопределена да стане света майка. Бе стройна, светлокоса, с красиво изваяно лице и зелени очи и погледът й ту го заобикаляше, ту го пронизваше.
— Драги ми бароне!
Императорът бе благоволил да го забележи. Гласът му бе баритонов и изключително властен. От нотките в този глас баронът разбра, че преди да започне, аудиенцията бе вече завършила.
Баронът се поклони ниско, пристъпи и застана на допустимото разстояние — десет крачки от подиума.
— Отзовах се на повикването ви, ваше височество.
— Повикване! — изкудкудяка старата вещица.
— Моля те, света майко! — сгълча я императорът, но се усмихна на смущението на барона и рече: — Най-напред ще ми кажете, бароне, къде изпратихте своя любимец Туфир Хауът.
Баронът погледна наляво, после надясно и мислено се изруга, че беше дошъл без охраната си, макар че хората му едва ли щяха да са от голяма полза срещу сардукарите. И все пак…
— И така? — започна императорът.
— Вече пет дни, откакто замина, ваше височество. — Баронът стрелна с очи двамата агенти от Сдружението и отново погледна към императора. — Трябваше да кацне в една база на контрабандистите и да се опита да проникне в лагера на онзи фанатик от свободните, онзи Муад’Диб.
— Забележително! — възкликна императорът.
Вещицата потупа с ръка, подобна на ястребов нокът, императора по рамото. Тя се приведе напред и зашепна нещо в ухото му.
Императорът кимна и каза:
— Пет дни, бароне. Кажете ми: защо не се тревожите за това негово отсъствие?
— Но аз наистина се тревожа, ваше височество!
Императорът не сваляше очи от него, изчакваше. Светата майка нададе кудкудякащ смях.
— Искам да кажа, ваше височество — продължи баронът, — че и бездруго Хауът само след още няколко часа ще умре. — И той обясни за импрегниращата отрова и необходимостта от противоотрова.
— Колко умно от ваша страна, бароне! — възкликна императорът. — А къде са вашите племенници Рабан и младият Фейд-Рота?
— Времето се влошава, ваше височество. Изпратих ги да огледат нашия периметър, за да не би свободните да нападнат под прикритието на пясъчната буря.
— Периметър! — каза императорът. Изстреля тази дума, сякаш тя се бе надиплила в устата му. — Бурята едва ли ще вилнее дълго в басейна, а тази сган от свободни няма да посмее да нападне, щом аз съм тук с пет легиона сардукари.
— Разбира се, ваше височество! — рече баронът. — Но не бива да се порицава една грешка, породена от предпазливост.
— Ааа! — рече императорът. — Порицание, така ли? Значи не бива да говоря колко време ми е отнела тази аракийска глупост? Нито за печалбите на компанията „ЕМОП“, които се стичат от тази миша дупка? Нито за задълженията си в двора и за държавните дела, чието изпълнение забавих и дори отложих заради тази глупост тук?