Баронът сведе поглед, уплашен от императорския гняв. Безпокоеше го несигурното му положение тук — сам и зависим от Великото споразумение и правилото диктум фамилия¤ на Великите династии. „Дали не е решил да ме премахне?“ — запита се баронът. — „Не би могъл! Не и сега, когато другите Велики династии чакат там горе и копнеят и за най-малкия повод да спечелят нещичко от тази бъркотия на Аракис.“
— Взехте ли заложници? — попита императорът.
— Безполезно е, ваше височество — отвърна баронът. — Тези смахнати свободни извършват погребална церемония за всеки пленник и се държат така, сякаш той вече е мъртъв.
— И така? — попита императорът.
И баронът зачака, като се озърташе наляво и надясно към металните стени на селамлика, и се замисли за чудовищната шатра от ветметал¤, която ги заобикаляше. Тя бе символ на такова несметно богатство, че изпълни със страхопочитание дори и него самия. „Води със себе си пажове“ — рече си мислено баронът, — „ненужни дворцови лакеи, жените си заедно с техните придружителки, фризьорки, моделиери, всичко… цялата орда паразити от императорския двор. И тук те всички раболепничат, лукаво заговорничат и «делят несгодите» с императора… и са тук, за да наблюдават как веднъж завинаги той ще сложи край на тази неприятна история, за да пишат епиграми за битките и да венцеславят ранените.“
— Навярно никога не сте се и постарали да вземете такива заложници, от които наистина да има полза — рече императорът.
„Той знае нещо“ — помисли си баронът. Страхът заседна като камък в стомаха му, макар че точно сега почти не можеше да понася мисълта за ядене. И все пак това усещане приличаше на глад и той на няколко пътя се размърда в портативните си суспенсори, като понечи да заповяда да му донесат храна. Но тук нямаше кой да се отзове на повикването му.
— Имате ли изобщо представа кой може да е този Муад’Диб? — попита императорът.
— Сигурно ще е някой от тяхната ума¤ — отговори баронът. — Фанатик от свободните, някакъв религиозен авантюрист. Такива редовно избуяват по периферията на цивилизацията. Това е известно на ваше височество.
Императорът погледна към своята жрица на истината и отново насочи навъсения си поглед към барона.
— И това ли е всичко, което знаете за този Муад’Диб?
— Някакъв смахнат тип — отговори баронът. — Но всички свободни са леко смахнати.
— Смахнат ли?
— Неговите воини крещят името му, когато се хвърлят в боя. Жените ни замерват със своите бебета и сами се нанизват на мечовете ни, за да разчистят пътека на мъжете си, които да ни нападнат. У тях няма никакво… никакво… приличие!
— Значи положението е толкова лошо! — измърмори императорът и подигравателните нотки в гласа му не убегнаха на барона. — Кажете ми, драги бароне, проучвали ли сте южните полярни райони на Аракис?
Баронът вдигна очи и се вгледа в императора, поразен от смяната на темата.
— Ами… как да ви кажа, ваше височество, целият този район е непригоден за живот, открит за бурите и червеите. В тези ширини дори няма и находища на подправка.
— И не сте ли получавали сведения от разузнавателните лихтери, че там се появяват ивици зеленина?
— Подобни сведения винаги са постъпвали. Някои от тях бяха проверени… доста отдавна. Бяха забелязани някакви растения. Загубихме много топтери. Проверката ни излезе доста скъпа, ваше височество. Това е район, в които хората не могат да оцеляват за дълго.
— И така — рече императорът. Той щракна с пръсти и отляво зад трона се отвори някаква врата. През нея влязоха двама сардукари — те водеха едно момиченце, което вероятно бе на четири години. То бе загърнато с черно наметало с отметната назад качулка, разкриваща катарамите на влагосъхраняващ костюм, които висяха свободно около шията му. Очите на момиченцето бяха сини, като у свободните, и се взираха от пухкавото кръгло личице. Видимо детето изобщо не се страхуваше, а нещо в погледа му накара барона да се почувствува неловко, без да може да обясни причината за това.
Дори старата бин-джезъритска жрица на истината се отдръпна назад, щом детето мина покрай нея, и направи заклинателен знак подире му. Старата вещица очевидно бе потресена от присъствието на това дете.
Императорът се окашля, преди да заговори, но детето го изпревари и се обади с тъничко гласче, на което се разбираше всичко, въпреки че все още се промъкваха следи от неясен детски говор.
— Ето го и него! — рече момиченцето и пристъпи напред към ръба на подиума. — Не представлява много весела гледка, нали — един изплашен старец, твърде грохнал, за да си носи собственото тегло без помощта на суспенсори.