Това изявление от устата на едно дете бе толкова поразяващо, че баронът зяпна в него, неспособен да пророни и дума въпреки гнева си. „Дали не е джудже?“ — запита се той.
— Драги ми бароне — рече императорът, — запознайте се със сестрата на Муад’Диб.
— Сес… — Баронът отмести поглед към императора. — Нищо не разбирам.
— И аз понякога допускам грешки, породени от предпазливост — каза императорът. — Беше ми докладвано, че във вашите непригодни за живот южни полярни райони са забелязани следи от човешка дейност.
— Но това е невъзможно! — възрази баронът. — Червеите… та там има пясък направо до…
— Изглежда, тези хора умеят да избягват червеите — прекъсна го императорът.
Детето седна на подиума близо до трона и започна да си люлее краката. От начина, по който преценяваше всичко около себе си, лъхаше изключителна увереност. Баронът прикова очи в люлеещите се крачета — виждаше как те надигат черната роба и как под нея се мяркат сандалите.
— За съжаление — продължи императорът — аз изпратих само пет десантни катера с малък боен отряд, който да вземе пленници за разпит. Едва успяхме да се измъкнем с трима пленника и един катер. Представяте ли си, бароне, моите сардукари бяха почти разбити от въоръжен отряд, съставен предимно от жени, деца и старци. Това дете командваше една от нападащите групи.
— Виждате ли, ваше височество! — възкликна баронът. — Виждате ли какви хора са те!
— Аз се оставих да ме заловят! — обади се детето. — Нямах никакво желание да застана пред брат ми и да му съобщя, че синът му е убит.
— Едва шепа от нашите хора успяха да се измъкнат — рече императорът. — Да се измъкнат! Чувате ли?
— И те нямаше да се измъкнат — каза детето, — ако не бяха пламъците.
— Моите сардукари използуваха реактивните горелки на борда на катера като огнепръскачки — рече императорът. — Отчаян ход, но единствен той им помогна да се измъкнат с тримата си пленника. Отбележете си това, драги ми бароне: сардукари, принудени от жени, деца и старци да отстъпят в безредие.
— Трябва да ги нападнем с всички налични сили — заговори с рязък глас баронът. — Трябва да изтребим до крак тези…
— Замълчете! — изръмжа императорът, като се изтегли напред и седна почти на ръба на трона си. — Престанете да оскърбявате моята интелигентност. Изправили сте се тук с глупашкия си наивен вид и …
— Ваше височество! — обади се старата жрица на истината.
Той й махна с ръка да замълчи.
— Твърдите, че не знаете нищо за дейността, която установихме, нито за боевите качества на тези изключителни хора! — Императорът почти се надигна от трона си. — За какъв ме вземате, бароне?
Баронът отстъпи две крачки назад, като си мислеше: „Виновен е Рабан. Той ми скрои всичко това. Рабан ми е…“
— И този съшит с бели конци спор с дук Лито! — просъска императорът и се отпусна назад в трона си. — Колко красиво и ловко го разрешихте, бароне!
— Ваше височество — започна умолително баронът, — какво се …
— Замълчете!
Старата бин-джезъритка сложи ръка на рамото на императора и се наведе ниско, за да му прошепне нещо в ухото.
Седналото върху подиума дете спря да си люлее краката и каза:
— Уплаши го още малко, Шедъм. Това не би трябвало да ме радва, но чувствувам как не мога да скрия удоволствието си.
— Замълчи, дете — рече императорът. Той се наведе напред, сложи длан на главата на момиченцето и изгледа барона.
— Възможно ли е, бароне? Дали може да сте наистина толкова глуповат, колкото смята моята жрица на истината? Наистина ли не можете да познаете това дете, дъщерята на вашия съюзник дук Лито Атреидски?
— Моят баща никога не му е бил съюзник! — отсече детето. — Баща ми е мъртъв, а този стар харконски звяр изобщо не ме е виждал досега.
Баронът се изпули втрещено. Когато си възвърна способността да говори, успя да изломоти само дрезгаво:
— Коя?
— Аз съм Алая, дъщерята на дук Лито и лейди Джесика, сестрата на дук Пол Муад’Диб — отговори детето. Тя се отблъсна с ръце от подиума и скочи на пода на залата за аудиенции. — Брат ми обеща да набучи главата ти на флагщока на своето бойно знаме и според мен сигурно ще го направи.
— Замълчи, дете — рече императорът и подпрял с длан брадичката си, се отпусна в трона си, като оглеждаше внимателно барона.
— Аз не се подчинявам на заповедите на императора — рече Алая. Тя се обърна, вдигна очи към светата майка и продължи: — Тя знае.
Императорът погледна към жрицата на истината.
— Какво иска да каже това дете?