— Съжалявам, дядо! — каза Алая. — Ти се сблъска с атреидския гом джабър. — Тя се изправи на крака и от ръката й падна черна игла.
Баронът се олюля назад. Очите му се изблещиха, когато видяха червената раничка на лявата му длан.
— Ти… ти… — Той се олюля в суспенсорите — омекнала грамада плът, повдигната от суспенсорите на няколко инча от пода, с клюмнала глава и увиснала долна челюст.
— Тези хора са безумци! — озъби се императорът. — Бързо! Качвайте се на кораба! Ще очистим тази планета от всякакви…
От стената вляво на императора заизскачаха искри. После от нея се отдели ослепително кълбо, което, щом се докосна до металния под, започна да пука. Из селамлика се разнесе мирис от изгоряла инсталация.
— Защитата! — изкрещя един от сардукарските офицери. — Външната защита е разрушена! Те…
Думите му бяха погълнати от грохота на метал, тъй като корпусът на кораба, точно зад гърба на императора, потрепера и се разлюля.
— Разбиха предната част на кораба! — извика някой.
Из залата се стелеха облаци прах. Като се измъкна изпод прикритието си, Алая скочи на крака и се втурна към външната врата.
Императорът се завъртя и махна на хората си да влязат през един авариен вход, който се отвори в корпуса на кораба, точно зад трона. После даде знак с ръка на един сардукарски офицер, който се движеше стремително през облаците прах.
— Тук ще бъде нашата отбранителна позиция! — разпореди императорът.
Още един удар разтърси шатрата. В отдалечения край на залата се разтвориха с трясък двойните врати и през тях нахлуха облаци прах и далечни крясъци. От време на време на светлината се мяркаше дребна, облечена в черно фигурка — Алая, която тичаше насам-натам, за да намери нож и съгласно наученото при свободните да доубива ранените харкони и сардукари. С оръжия, приготвени за стрелба, дворцовите сардукари се хвърляха през зелено-жълтата мъгла към аварийния вход, като образуваха арка, за да прикрият отстъплението на императора.
— Пазете се, ваше височество! — извика един сардукарски офицер. — Скрийте се в кораба.
Императорът обаче сега стоеше сам на своя подиум, като сочеше към вратите. На това място се бе изкъртила около четиридесетметрова секция от шатрата и вратите на селамлика се отвориха за носещия се из въздуха пясък. Над външния свят бе увиснал огромен пясъчен облак, от който пукаха светкавици, а сред мъглявината се съзираха и искрите от късото съединение между защитните полета и заряда на бурята. В басейна кипеше битка — сражаваха се сардукари срещу мъже, облечени в роби, които сякаш излизаха от самата буря.
Тази гледка обаче бе само като рамка на онова, към което сочеше императорската десница.
От пясъчния облак се изсипаха лъскави силуети, огромни, извисили се нагоре сводове с гигантски кристални спици под тях, всеки от които придоби очертанията на зейналата паст на пясъчни червеи, подредени в цяла грамадна стена — по гърба на всеки от тях се бе покачил отряд на свободните, които идваха към полесражението. С развети от вятъра роби и сред свистенето на червеите те се врязаха в мелето на боя.
Свободните продължиха да напредват към гигантската шатра на императора, докато дворцовите сардукари за пръв път в своята история изпитаха страхопочитание при такава яростна атака, каквато умовете им се затрудняваха да приемат.
Но мъжете, които скачаха от гърбовете на червеите, бяха бойци и остриетата, заблестели на зловещата жълтеникава светлина, бяха нещо, с което сардукарите бяха добре обучени да се справят. Противниците се вкопчиха един в друг, докато един сардукар от охраната натика императора обратно в кораба, уплътни вратата след него и се приготви да умре пред тази врата като част от защитното поле на императора.
Сред относителната тишина вътре в кораба, която действуваше като шок, императорът се вгледа в широко отворените очи на хората от своята свита, забеляза най-голямата си дъщеря с алените петна на възбудата по страните си, старата жрица на истината, застанала като черна сянка с ниско прихлупената си качулка и най-накрая откри лицата, които търсеше — двамата агенти на Сдружението. Те носеха сивите, лишени от всякаква украса дрехи на космическото Сдружение, които сякаш хармонираха със спокойствието, което бяха успели да запазят въпреки кипящите наоколо им страсти.
По-високият от двамата обаче бе покрил с длан лявото си око. Докато императорът го наблюдаваше, някой блъсна лакътя на агента и отместилата се длан откри окото му. Агентът бе загубил едната от маскировъчните си контактни лещи и незащитеното око бе изцяло синьо, дотолкова наситено синьо, че изглеждаше почти черно.