По-ниският от двамата си проби път с лакти, застана на крачка от императора и каза:
— Нямаме представа как ще свърши всичко това.
А по-високият му другар, който отново бе закрил с длан окото си, добави със сдържан тон:
— Но това сигурно не знае и самият Муад’Диб.
Тези думи извадиха императора от неговия унес. Той с видимо усилие овладя презрението си, защото простодушният фокус на един навигатор от Сдружението не можеше да обхване основната възможност и да види непосредственото бъдеще там, долу, в басейна. Зачуди се дали тези двамата бяха дотолкова зависими от своята общност, че бяха изгубили способността си да служат с очите и разума си.
— Света майко! — рече императорът. — Трябва да съставим план.
Тя отметна качулката от лицето си и с немигащи очи срещна погледа му. В погледа, който си размениха, имаше пълно разбирателство. И за двамата бе ясно, че им остава само едно оръжие: предателството.
— Повикайте граф Фенринг от покоите му. — каза светата майка.
Падишах-императорът кимна и махна с ръка към един от адютантите си да изпълни заповедта.
„Той беше воин и мистик, грубиян и светец, лукав и простодушен, отстъпчив и безмилостен — малко не му достигаше да бъде бог, но имаше премного за човек. Обикновените критерии не могат да обхванат поведението на Муад’Диб. В мига на своя триумф той съзря подготвената му смърт, но въпреки това прие предателството. Ще кажете ли сега, че го е сторил, воден от чувство за справедливост? И чия справедливост? Спомнете си, че все пак става дума за Муад’Диб, заповядал да направят бойни барабани от кожата на враговете му, за Муад’Диб, отхвърлил само с едно махване на ръката договореностите от своето минало на дук, изричайки единствено: «Аз съм Куизъц Хадерах. А това е достатъчно основание.»“
В тази вечер на своята победа Пол Муад’Диб бе съпроводен от охраната си до аракийския правителствен замък, първата резиденция на атреидите при пристигането им на Дюн. Сградата си стоеше така, както я бе възстановил Рабан — всъщност не бе пострадала от сраженията, въпреки че градските хора я бяха ограбили. Някои от мебелите в голямата зала бяха катурнати или натрошени.
Пол влезе през главния вход, следван на крачка от Гърни Халик и Стилгар. Войниците от охраната се разположиха ветрилообразно из голямата зала, като се постараха да въведат ред и разчистят място за Муад’Диб. Един взвод започна да разследва дали наоколо нямаше поставен някакъв коварен капан.
— Спомням си деня, в който за пръв път дойдохме с баща ти тук — заговори Гърни. Той обходи с поглед гредите и високите прозорци. — И тогава не харесах този замък, а сега го харесвам още по-малко. Една от нашите пещери би била по-безопасна.
— Говори като истински свободен — обади се Стилгар и забеляза сдържаната усмивка, която тези негови думи предизвикаха по устните на Муад’Диб. — Ще преразгледаш ли решението си, Муад’Диб?
— Този замък е символ — отговори Пол. — В него е живял Рабан. Настаня ли се тук, аз ще утвърдя победата си, така че всеки да може да осъзнае това. Изпратете хора да огледат сградата. Нищо да не пипат. Само да проверят да няма останали харкони или някои от играчките им.
— Както заповядаш — рече Стилгар с глас, в който се долавяше явна неохота, и се обърна да изпълни заповедта.
Свързочниците внесоха забързани своята апаратура в залата и започнаха да се разполагат близо до масивната камина. Свободните от охраната, които бяха подсилили оцелелите федейкини, заеха позиции из залата. Сред тях се носеше тих ропот и се отправяха подозрителни погледи. Този замък, бе служил дълго време за дом на врага, за да могат те сега да приемат безгрижно присъствието си в него.
— Гърни, изпрати охрана да доведе майка ми и Чани — рече Пол. — Чани знае ли вече за нашия син?
— Изпратихме съобщение, господарю.
— Извадиха ли вече вестителите от басейна?
— Да, господарю. Бурята почти утихна.
— Какви са размерите на щетите от бурята? — попита Пол.
— Там, откъдето е минал главният коридор на бурята — през космодрума и складовите площадки в падината, — там щетите са значителни — отговори Гърни. — Каквито са от битката, такива са и от бурята.
— Предполагам, че няма щети, които да не можем да отстраним с пари — рече Пол.
— С изключение на човешките жертви, господарю — каза Гърни и в гласа му се прокрадна укор, сякаш казваше: „Кога е било един атреид да се безпокои първо за вещите, щом хората му са били изложени на риск?“
Пол обаче успяваше да съсредоточи своето внимание единствено върху вътрешното си око и пролуките в непроницаемата стена на времето, която продължаваше да препречва пътеката му. През всяка една от тези пролуки към коридорите на бъдещето се стичаха легионите.