— Кристален нож ли? — попита някой.
— Няма никакво съмнение — отвърна Айдахо. — Млечнобял и сякаш светещ със своя собствена светлина. — Той бръкна под туниката си и извади ножница с подаваща се от нея обточена с черен ръб дръжка.
— Не вади острието от ножницата му.
Гласът долетя от разтворената врата в другия край на залата — глас гръмлив и вълнуващ, който накара всички да млъкнат и да се заоглеждат.
На вратата, препречена от кръстосаните мечове на стражите, бе застанала висока, облечена в дълга роба фигура. Леката светлокафява роба покриваше напълно човека, като оставаше само една пролука между качулката и черното покривало на лицето, разкриващо изцяло сини очи без никаква следа от бяло в тях.
— Разрешете му да влезе — прошепна Айдахо.
— Пуснете този човек — нареди дукът.
Стражите се поколебаха, после свалиха мечовете си.Мъжът влезе тържествено в залата и застана срещу дука.
— Това е Стилгар, вождът на заслона, който посетих, вождът на онези, които ни предупредиха за вероломната банда — обясни Айдахо.
— Добре дошъл, господине — рече Лито. — А защо не трябва да вадим от ножницата това острие?
Стилгар погледна към Айдахо и заговори:
— Ти видя колко чистота и почит има в нашите обичаи. На теб ще позволя да видиш острието на човека, към когото си се отнесъл приятелски. — Погледът му обходи останалите в залата. — Ала аз не познавам тези другите. Ще им позволиш ли да осквернят едно честно оръжие?
— Аз съм дук Лито — рече дукът. — Ще ми позволите ли да видя този нож?
— Ще ви позволя да си извоювате правото да го извадите от ножницата — отвърна Стилгар и тъй като около масата се надигна ропот на възмущение, той вдигна мършава жилеста ръка. — Напомням ви, че това е нож на човек, който се е отнесъл приятелски към вас.
Сред настъпилото мълчание Пол огледа внимателно този човек, долавяйки силата, която се излъчваше от него. Той бе вожд — вожд на свободните.
Един мъж срещу Пол, седнал към средата на масата, измърмори:
— Кой е той, че да ни казва какви права имаме ние на Аракис?
— Беше казано, че дук Лито Атреидски управлява със съгласието на управляваните — отвърна свободният. — И така, аз трябва да ви кажа какъв е обичаят при нас: върху онези, които са видели кристалния нож, пада известна отговорност. — Той хвърли мрачен поглед към Айдахо. — Те стават наши. Те не могат никога да напуснат Аракис без наше съгласие.
Халик и някои други понечиха да станат, по лицата им се четеше гняв. Халик каза:
— Дук Лито определя дали…
— Моля, изчакайте — намеси се Лито и самата мекота на гласа му ги възпря. Това не бива да разваля дисциплината — помисли си той. После се обърна към свободния: — Господине, аз зачитам й уважавам личното достойнство на всеки човек, който уважава моето достойнство. Аз наистина съм ви задължен. Ала винаги плащам дълговете си. Щом вашият обичай повелява този нож да остане в ножницата, тогава това е заповед, дадена от мен. А ако има друг някакъв начин, по който бихме могли да почетем човека, загинал, за да ни помогне, трябва само да го назовете.
Свободният втренчи поглед в Лито, после бавно смъкна покривалото от лицето си, откривайки остър нос и месести устни сред лъскава черна брада. Без да бърза, той се наведе над масата и се изплю върху полираната повърхност.
И понеже мъжете около масата понечиха да скочат на крака, гласът на Айдахо прогърмя из залата.
— Стойте!
Айдахо заговори сред внезапната тягостна тишина:
— Благодарим ти, Стилгар, че ни даряваш с влагата на тялото си. Приемаме този дар в онзи смисъл, в който ни се дава. — И Айдахо се изплю върху масата пред дука.
Той прошепна на дука:
— Спомнете си колко е драгоценна водата тук, ваше величество. Това бе проява на уважение.
Лито се облегна назад в креслото си, срещна погледа на Пол — на лицето на сина му имаше унила усмивка — и усети как напрежението около масата постепенно отслабна, щом хората проумяха станалото.
Свободният погледна към Айдахо и каза:
— Ти се представи добре в моя заслон, Дънкан Айдахо. С крепостна зависимост ли е свързана верността ти към твоя дук?
— Моли ме да постъпя на служба при него, ваше величество — обясни Айдахо.
— Ще приеме ли да си верен на двама господари? — попита Лито.