— Така ли?
Хауът потърка устни.
— В него пише: „…ито никога няма да заподозре, а когато ударът върху него се стовари от любима ръка, самата мисъл чия е тази ръка ще е достатъчна, за да го унищожи.“ Бележката носеше личния печат на барона и аз установих, че не е подправен.
— Подозрението ти е очевидно — рече дукът с неочаквано студен тон.
— По-скоро бих си отсякъл ръцете, отколкото да ви засегна — рече Хауът. — Господарю, а какво, ако…
— Лейди Джесика — рече Лито и почувствува как пламва от гняв. — Не успяхте ли да изтръгнете фактите от този Пардий?
— За жалост Пардий не бе вече между живите, когато заловихме куриера. А съм сигурен, че куриерът не е знаел какво носи.
— Ясно.
Лито поклати глава, мислейки си: „Каква коварна работа. В това не може да има и капка истина. Аз познавам жена си.“
— Господарю, ако…
— Не! — изрева дукът. — Тук има грешка, която…
— Не можем да пренебрегваме фактите, господарю.
— Тя е с мен от шестнадесет години! Имало е безброй възможности за… Лично ти проучи училището и жената!
Хауът заговори с горчивина:
— Известно е, че някои неща ми убягват.
— Казвам ти, че е невъзможно! Харконите искат да унищожат родословието на атреидите — следователно и Пол. Те веднъж вече се опитаха. Би ли могла една жена да заговорничи срещу собствения си син?
— Може би тя не заговорничи срещу собствения си син. А вчерашното покушение би могло да е само комедия.
— Не е възможно да е комедия.
— Ваше величество, тя няма право да знае своя произход, но какво ли, ако го знае? Какво ли, ако е останала сираче, да кажем, че е осиротяла по вина на някой атреид?
— Тогава щеше да действува много отдавна. Отрова в питието ми… Кама през нощта. Кой би имал по-удобна възможност?
— Харконите възнамеряват да ви унищожат,господарю. Тяхното намерение не е просто да ви убият. Канли има толкова много разновидности. Техният замисъл може да се окаже произведение на изкуството в областта на отмъщението.
Раменете на дука тежко се отпуснаха. Той притвори очи — изглеждаше остарял и уморен. „Не може да бъде“ — помисли си той. — „Тази жена ми разкри душата си.“
— Има ли по-коварен начин да ме унищожат от този да сеят съмнения за жена, която обичам? — попита той.
— Това си помислих и аз — рече Хауът. — И все пак…
Дукът отвори очи и се вгледа в Хауът: „Нека си подозира“ — си помисли. — „Подозрението е негов занаят, не мой. Може би, ако си дам вид, че съм повярвал на това, някой ще стане по-непредпазлив.“
— Какво предлагаш? — попита шепнешком Лито.
— Засега постоянно наблюдение, господарю. Тя трябва да бъде наблюдавана по всяко време. Ще се погрижа това да се прави дискретно. Айдахо е най-подходящ за тази работа. Вероятно след седмица ще можем да го отзовем. Има един момък, когото обучаваме в ескадрона на Айдахо и който може да се окаже най-подходящ, за да отиде при свободните като негов заместник. Има дарба за дипломат.
— Не излагай на опасност вече установените ни отношения със свободните.
— В никакъв случай, ваше величество.
— А какво ще стане с Пол?
— Вероятно бихме могли да уведомим д-р Юи.
Лито обърна гръб на Хауът.
— Оставям тази работа в твои ръце.
— Ще действувам благоразумно, господарю.
„Поне на това мога да разчитам“ — помисли си Лито. И каза:
— Ще се поразходя. Ако ти потрябвам, ще съм тук наблизо. Стражата може да…
— Господарю, преди да си тръгнете, трябва да прочетете една видеопластина. Тя представлява предварителен и обобщен анализ на религията на свободните. Сигурно ще си спомните, че ме помолихте да ви докладвам за нея.
Дукът се спря и заговори, без да се обръща:
— Това не може ли да почака?
— Разбира се, господарю. Но нали вие ме запитахте какво крещят. Викаха: „Махди!“¤ Те отправяха този вик към младия господар, когато…
— Към Пол ли?
— Да, господарю. Тук съществува легенда-прорицание, че при тях ще дойде вожд, рожба на бин-джезъритка, който ще ги поведе към истинската свобода. Легендата се придържа към познатото клише на предсказанията.
— И те смятат, че Пол е този… този…
— Те само се надяват, господарю — Хауът протегна ръка с капсулата на видеопластината.
Дукът я взе и я пъхна в джоба си.
— Ще я погледна по-късно.
— Разбира се, господарю.
— Сега имам нужда само от време за… размисъл.
— Да, господарю.
Дукът въздъхна дълбоко и излезе от стаята. Той зави надясно по коридора и тръгна да се разхожда с ръце на кръста, без да обръща внимание откъде минава. Нижеха се коридори и стълбища, балкони и зали… хора, които отдаваха чест и му правеха път.