— Какво са правили тези свободни на комбайна? — попита Пол.
Кайнс се обърна.
Високият пустинник погледна Пол с опулените си изцяло сини очи.
— Кой е този момък? — попита той. Халик се размърда, за да застане между мъжа и Пол, и отговори:
— Това е Пол Атреидски, наследник на дука.
— Защо каза, че е имало свободни на нашето корито? — запита мъжът.
— Защото отговарят на описанието — отвърна Пол. Кайнс изсумтя:
— Човек не може да разпознае свободните само от един поглед! — Той се обърна към пустинника. — Ей ти, кои бяха тези мъже?
— Приятели на един от другите — отвърна пустинникът. — Просто приятели от едно селище, които искаха да видят пясъците с подправката.
— Свободни! — извърна се напред Кайнс. Ала той си припомни думите на преданието: „Лизан-ал-гаиб ще прозира хитрините.“
— Те най-вероятно вече са загинали, млади господарю — заговори пустинникът. — Не бива да говорим лошо за тях.
Ала Пол долови неискреността в гласовете им, усети заплахата, която бе накарала Халик инстинктивно да заеме отбранителна позиция.
— Да умрат на такова ужасно място! — отбеляза сухо Пол.
Без да се обръща, Кайнс заговори:
— Когато бог е предопределил на някое същество да умре на определено място, той прави така, че това създание само да пожелае да бъде заведено от бог до същото това място.
Лито изгледа остро Кайнс.
Кайнс му отвърна със същия поглед и разбра, че го безпокои един факт, който бе осъзнал тук: „Този дук се разтревожи повече за хората, отколкото за подправката. Той подложи на риск собствения си живот и живота на своя син, за да спаси хората. Той отмина с едно махване на ръка загубата на цял комбайн. Опасността за живота на хората го изпълни с гняв. Водач като този би внушавал фанатична преданост. Трудно би било да го разгромиш.“
Пряко собствената си воля и всички предишни преценки Кайнс призна пред себе си: „Този дук ми харесва.“
„Величието е преходно явление. То никога не е последователно. Зависи отчасти от създаващото митове човешко въображение. Човекът, когото величието споходи, трябва да има усет за мита около своята личност. Той трябва да отразява онази светлина, с която го огряват. И трябва да притежава умението да иронизира. Това е единственото, което може да му попречи да повярва в своите собствени преструвки. Само иронията може да го раздвижи вътрешно. Без това качество дори случайното величие ще смаже човека.“
В трапезарията на аракийския замък бяха запалили суспенсорните лампи заради подранилия мрак. Те хвърляха жълтата си светлина нагоре към черната глава на бика с окървавените рога и към тъмно лъщящия портрет на стария дук.
Под тези реликви грееше бяла ленена покривка, събрала отраженията на излъсканото до блясък атреидско сребро, което бе подредено педантично по огромната маса — малки островчета от прибори, замръзнали редом с кристалните чаши в очакване — всеки комплект поставен пред тежък дървен стол. Класическият кристален полилей стоеше незапален и веригата му се извиваше нагоре в сенките, където бе скрит механизмът на детектора на отрови.
Поспрял се на входа, за да провери как вървят приготовленията, дукът си мислеше за детектора на отрови и какво означаваше той в неговото общество.
„Всички сме от един дол дренки“ — мислеше си той. — „Можеш да ни разбереш по езика — по точните и изтънчени описания за начините да осигурим някому предателска смърт. Дали тази вечер някой ще опита чомърки — отрова в питието? Или ще бъде чомъс — отрова в храната?“
Той тръсна глава.
До всяка чиния върху дългата маса стоеше гарафа с вода. Дукът прецени, че по масата има достатъчно вода, с която едно бедно аракийско семейство да изкара повече от година.
До входа, на който се беше поспрял, имаше подредени широки курни, направени от богато украсени жълти и зелени плочки. За всяка курна бе поставена окачалка с кърпи за лице. Според обичая, както им бе обяснила икономката, при влизането гостите тържествено потапяха там ръцете си, после изплискваха няколко канчета вода на пода, избърсваха ръцете си с кърпа и я хвърляха в растящата до входа локва. След вечеря просяците се събираха отвън, за да получат водните капки, изстискани от кърпите.
„Колко типична за едно харконско владение е всяка проява на духовен упадък, която може да си представи човек“ — помисли си дукът. Той си пое мъчително дъх, като усети как гневът присви стомаха му.