— Край с този обичай! — измърмори той. Забеляза, че една прислужница — една от онези стари и съсухрени жени, които икономката бе препоръчала — се задава насреща му откъм входа на кухнята. Дукът й даде знак с вдигната ръка. Тя излезе на светлото, заобиколи масата и се завтече към него, а той забеляза сухото като пергамент лице и изцяло сините очи.
— Желае ли нещо господарят? — Тя държеше главата си приведена, а очите притворени. Той посочи с ръка.
— Махни от тук тези курни и кърпи за ръце.
— Но… ваше благородие. — Тя вдигна очи и зяпна с уста.
— Знам, че е обичай — изръмжа той. — Отнесете ги при главния вход. Докато се храним и докато приключим с вечерята, всеки просяк, който се отбие, може да получи канче вода. Ясно ли е?
Пергаментеното й лице изразяваше смесица от чувства: страх, гняв…
Изведнъж той прозря, че тя сигурно е възнамерявала да продаде водните капки, изстискани от отъпканите с крака кърпи, и да изкопчи по някой и друг грош от клетниците, които идваха при входа. Вероятно това също бе обичай.
Лицето му се навъси и той изръмжа:
— Ще поставя стража, която да се грижи заповедите ми да бъдат стриктно изпълнявани.
Той се обърна и се отправи по коридора към голямата зала. Спомените се занизаха в съзнанието му като слова, нареждани от беззъби старици. Припомни си водна шир и вълни — дни, в които имаше трева вместо пясък — омайни летни дни, които бяха префучали край него като носени от бурния вятър листа.
Всичко бе свършило.
„Старея“ — помисли си той. — „Усетих студената ръка на моята преходност. И то от какво? От алчността на една старица.“
В голямата зала лейди Джесика бе застанала в средата на една пъстра група, разположила се пред камината. Там пращеше открит огън и хвърляше снопчета оранжева светлина върху скъпоценни камъни, дантели и скъпи материи. Той разпозна в групата фабрикант на влагосъхраняващи костюми от Картаг, вносител на електронно оборудване, търговец на вода, чийто летен замък бе близо до фабриката му на полюса, представител на банката на Космическото сдружение (жилав и мършав човек), търговец на резервни части за изкопни съоръжения за подправката и слаба жена с остри черти, за чиито услуги по придружаването на посетители от други планети се знаеше, че служат като прикритие за най-различни контрабандни, шпионски и изнудвачески афери.
Повечето от жените в залата сякаш бяха отлети по един и същ калъп — странна смесица от ефектно, елегантно облекло и плебейска чувственост.
Той си помисли, че дори да не заемаше положението на домакиня, Джесика пак щеше да превъзхожда останалите в групата. Тя не носеше накити и бе избрала топли цветове — дълга рокля с цвят на открит пламък и панделка с оттенъка на червеникава глина около бронзовата й коса.
Той осъзна, че тя бе направила това нарочно, за да му се присмее изкусно — укор срещу равнодушното му държане напоследък. Тя много добре знаеше, че той я харесва най-много в тези цветове — че си я представяше като полъх на топли цветове.
Наблизо, по-скоро извън групата, отколкото неин член, стоеше Дънкан Айдахо в блестяща парадна униформа, с непроницаемо лице и грижливо сресана къдрава черна коса. Той бе отзован от свободните и бе инструктиран от Хауът: „Под предлог, че я охраняваш, ще държиш лейди Джесика под постоянно наблюдение.“
Дукът се огледа из залата.
В един ъгъл стоеше Пол, заобиколен от раболепна група по-млади аракийски богаташи, и до тях, застанали малко настрани, трима офицери от ескадрона на замъка. Дукът отдели особено внимание на младите жени. Какъв успех би пожънал тук един дукски наследник! Ала Пол се отнасяше към всички еднакво, със сдържано благородство.
„Той достойно ще носи титлата“ — рече си дукът и осъзна с внезапен ужас, че това бе още една мисъл за смъртта.
Пол забеляза баща си до вратата и отбягна погледа му. Той заоглежда групичките от гости, покритите с накити ръце, уловили чашите (и дискретните проверки с миниатюрни, дистанционно управляеми детектори на отрови). Като наблюдаваше всички тези бъбрещи лица, Пол внезапно осъзна, че те го отвращават. Те бяха само евтини маски върху гнили души — гласове, които бръщолевеха, за да удавят крещящото мълчание у всеки звяр.
„В мрачно настроение съм“ — рече си той и се запита какво ли би казал Гърни по този повод.
Причината за това настроение му бе известна. Не бе искал да присъствува на тази вечеря, ала баща му бе неумолим: „Ти имаш място… положение, което трябва да поддържаш. Вече си достатъчно голям, за да се заемеш с това. Станал си почти мъж.“