Кайнс погледна вяло към Бют и каза:
— В пустинята казват, че притежаването на вода в големи количества може да дари човек със съдбоносно лекомислие.
— В пустинята имат много особени поговорки — рече Бют, ала гласът му издаваше тревога.
Джесика се приближи до Лито, пъхна ръка под лакътя му, за да спечели малко време, през което да се успокои. Кайнс бе казал: „…скъсяването на пътя“. На древния език този израз се превеждаше като „Куизъц Хадерах“. Необикновеният въпрос на планетолога, изглежда, бе останал незабелязан за другите и сега Кайнс се бе навел над една от жените компаньонки, заслушан в шепота й на кокетка.
„Куизъц Хадерах“ — помисли си Джесика. — „Дали нашата Мисионария протектива е посяла и тук тази легенда?“ — Тази мисъл разпали тайната й надежда за Пол. — „Възможно е той да е Куизъц Хадерах. Възможно е.“
Представителят на банката на Сдружението се разприказва с търговеца и гласът на Бют се извиси над подновилия се неясен шум от разговорите:
— Много хора са искали да променят Аракис.
Дукът забеляза как тези думи сякаш прободоха Кайнс и накараха планетолога да се изправи рязко и да се отдръпне от флиртуващата дама.
Сред внезапно настъпилата тишина един воин от ескадрона на замъка, в униформа на лакей, се окашля зад гърба на Лито и съобщи:
— Вечерята е сервирана, господарю.
Дукът отправи въпросителен поглед към Джесика.
— Според тукашния обичай домакинът и домакинята трябва да тръгнат към масата след гостите си — рече тя и се усмихна. — Ще променим ли и този обичай, господарю?
— Според мен това е чудесен обичай — отвърна той хладно. — Засега ще го оставим непроменен.
„Трябва да се поддържа илюзията, че я подозирам в предателство“ — помисли си той. Лито оглеждаше гостите, които минаваха на двойки покрай тях. — „Кои от вас вярват на тази лъжа?“
Джесика почувствува неговата отчужденост и се зачуди, както й се случваше неведнъж през последната седмица. „Той се държи като човек, който води борба със себе си“ — помисли си тя. — „Дали защото прибързах да дам тази вечеря? Но нали на него му е известно колко важно е нашите офицери и приближени да започнат да общуват на социална основа с тукашните хора? На всички тях ние сме вторите баща и майка. Нищо не внушава по-трайно този факт, колкото именно такъв вид социално общуване.“
Докато наблюдаваше как гостите минават по двама покрай него, Лито си спомни какво бе казал Туфир Хауът, когато го бе уведомил за вечерята: „Ваше величество! Не позволявам!“
Мрачна усмивка плъзна по устните на дука. Ех че сцена се получи! Ала когато дукът остана непреклонен по въпроса за присъствието си на вечерята, Хауът бе поклатил глава.
— Имам предчувствия за тази вечеря, господарю — бе рекъл Хауът. — На Аракис започна да се действува много бързо. Това не е типично за харконите. Изобщо не е типично за тях.
Пол мина покрай баща си, кавалерствувайки на една девойка, с половин глава по-висока от него. Той стрелна с мрачен поглед дука и кимна на нещо, което девойката каза.
— Баща й има фабрика за влагосъхраняващи костюми — обясни Джесика. — Казаха ми, че само глупак може да тръгне навътре в пустинята, облечен с обикновен костюм.
— Кой е онзи човек пред Пол, с белега на лицето? — попита дукът. — Не си го спомням.
— Той бе прибавен допълнително към списъка на поканените — прошепна тя. — Гърни уговори поканата. Контрабандист.
— Гърни ли уреди това?
— По моя молба. Беше съгласувано с Хауът, макар че според мен Хауът се показа доста неотстъпчив. Контрабандистът се казва Тюйк, Есмър Тюйк. Той е важна клечка сред събратята си. Тук всички го познават. Бил е на вечеря в много от замъците.
— Защо е тук?
— Всеки един от присъствуващите ще си зададе този въпрос — отвърна тя. — Със своето присъствие Тюйк само ще посее съмнение и подозрение. То ще послужи и като предупреждение, че си готов да поддържаш своите заповеди срещу подкупите посредством подкрепа и от страна на контрабандистите. Този именно довод, изглежда, допадна на Хауът.
— Не съм убеден, че и на мен ми допада. — Той кимна на една минаваща двойка и забеляза, че пред тях са останали само неколцина от гостите им. — Защо не си поканила и някои свободни?
— Кайнс е поканен — рече тя.
— Да, Кайнс е поканен — повтори той. — Да си ми устроила още някоя малка изненада? — Той я поведе зад шествието.
— Всичко останало е най-банално — отговори тя.
А си помисли: „Любими, не можеш ли да проумееш, че този контрабандист разполага с бързи кораби и че може да бъде подкупен? Ние трябва да имаме някакъв изход, вратичка, през която да избягаме от Аракис, ако изгубим тук всяка друга надежда.“