— Имате ли контролни проекти? — запита дукът.
— Ние имахме на разположение много време, през което построихме „Ефекта Тансли“ — малка експериментална база на любителска основа, от която моята наука може да черпи сега своите работни данни — обясни Кайнс.
— Няма достатъчно вода — рече Бют. — Просто няма достатъчно вода.
— Маестро Бют е експерт по въпроса за водата — отбеляза Кайнс. Той се усмихна и се залови отново за вечерята си.
Дукът замахна рязко с дясната си ръка и изрева:
— Не! Искам отговор! Има ли достатъчно вода, д-р Кайнс!
Кайнс се вторачи в чинията си.
Джесика наблюдаваше борбата на чувства в изражението му. „Той се прикрива добре“ — помисли си тя, „ала този път тя го бе засякла и бе разбрала, че той съжалява за думите си.“
— Има ли достатъчно вода? — повтори дукът.
— Им… може би — отвърна Кайнс.
Преструва се на несигурен — помисли си Джесика. С по-дълбокия си усет за искреност Пол схвана лежащия в основата мотив и трябваше да употреби цялото си умение, за да прикрие вълнението си. „Има достатъчно вода! Ала Кайнс не желае да се узнае за това.“
— Нашият планетолог има твърде интересни мечти. — рече Бют. — Той мечтае заедно със свободните… за предсказания и спасители.
От различни места по масата се разнесе смях. Джесика ги засече — контрабандиста, фабриканта, Дънкан Айдахо и жената със загадъчните придружителски услуги.
„Тази вечер напрегнатите мигове тук се разпределят твърде странно“ — помисли си Джесика. — „Стават толкова много неща, които не мога да проумея. Ще трябва да си подсигуря нови източници на информация.“
Дукът премести поглед от Кайнс към Бют и към Джесика. Чувствуваше се някак си разочарован, сякаш тук, сега, се беше разминал с нещо жизнено важно.
— Може би — промърмори той.
Кайнс заговори припряно:
— Вероятно ще трябва да обсъдим друг път това, господарю. Има толкова много…
Планетологът млъкна, тъй като един войн в атреидска униформа влезе бързешком през служебния вход — охраната го пропусна и той се втурна към дука. Войникът се наведе и зашепна нещо в ухото на Лито.
Джесика разпозна емблемата на корпуса на Хауът върху кепето му и потисна тревогата си. Тя се обърна към компаньонката на фабриканта — дребничка чернокоса жена с кукленско лице и едва загатнати монголоидни очи.
— Вие, драга моя, почти нищо не хапнахте — рече Джесика. — Мога ли да ви поръчам нещо?
Жената погледна към фабриканта, преди да отговори.
— Не съм много гладна.
Дукът рязко се изправи до войника и заговори с остър, заповеден тон:
— Никой да не става. Ще трябва да ни простите, — но е възникнал един въпрос, който изисква личната ми намеса. — Той се отдръпна от масата. — Пол. ако обичаш, поеми ролята ми на домакин.
Пол стана, прииска му се да попита защо баща му трябва да излезе, тъй като знаеше, че за ролята на домакин ще се наложи да си придава важност. Той отиде до креслото на баща си и седна в него.
Дукът се обърна към нишата, където бе седнал Халик, и каза:
— Гърни, моля те, заеми мястото на Пол на масата. Тук не трябва да сме нечетен брой. Когато вечерята свърши, може да поискам да доведеш Пол до командния пост на космодрума. Ще чакаш да ти пратя вест.
Халик излезе от нишата в парадна униформа, дебелата му фигура и грозотата му сякаш не подхождаха на тази блестяща премяна. Той облегна балисета си на стената, отиде до стола, който бе заемал Пол, и седна.
— Не изпадайте в паника — рече дукът, но трябва да ви помоля никой да не си отива, докато охраната на замъка не каже, че вече е безопасно. Докато се намирате тук, ще бъдете в пълна безопасност, а ние набързо ще се справим с тази малка неприятност.
Пол схвана закодираните думи в съобщението на баща си — охрана-безопасност-набързо-неприятност. Ставаше дума за безопасност, не за нападение. Той видя, че и майка му бе разчела същото съобщение. И двамата си отдъхнаха.
Дукът рязко кимна, обърна се кръгом и излезе през служебния вход, следван от войника.
Пол каза:
— Моля ви, продължавайте с вечерята. Струва ми се, че д-р Кайнс обсъждаше въпросът за водата.
— Може ли да обсъдим този въпрос някой друг път? — попита Кайнс.
— Разбира се — отвърна Пол.
А Джесика отбеляза с гордост достойнството у своя син и зрялото чувство на увереност.
Банкерът взе в ръка гарафата си с вода и я вдигна към Бют.