— Никой от нас тук не може да надмине маестро Линър Бют в цветистите изрази. Човек би могъл дори да допусне, че той се домогва до ранг на велика династия. Хайде, маестро Бют, предложете ни наздравица. Може би имате цяла купчина мъдрости за момчето, към което трябва да се държим като към мъж.
Джесика сви дясната си ръка в юмрук под масата. Тя видя как Халик даде сигнал с ръка на Айдахо, видя как наредените покрай стените войници от ескадрона на замъка заемат отбранителни пози.
Бют хвърли отровен поглед към банкера.
Пол погледна към Халик, забеляза отбранителното положение на охраната си и се втренчи в банкера, докато онзи не свали гарафата с водата. Той каза:
— Веднъж на Каладън видях как вадят тялото на удавен рибар. Той…
— Удавен ли? — въпросът бе зададен от дъщерята на фабриканта.
Пол се подвоуми и обясни:
— Да. Потънал във водата и умрял. Удавен.
— Какъв интересен начин да се умре — прошепна тя.
Усмивката на Пол угасна. Той отново насочи погледа си към банкера.
— Интересното за този човек бяха раните по раменете му, причинени от грайферните ботуши на друг рибар. Удавеният рибар е бил с още няколко души в една лодка — съд за пътуване по вода… която потънала… потопила се под водата. Един рибар, който помагаше при изваждането на трупа, каза, че е виждал на няколко пъти същите рани като на този човек. Те означаваха, че някой давещ се рибар се е опитвал да се изправи върху раменете на този нещастен човечец в стремежа си да стигне до повърхността — да стигне до въздуха.
— И какво е интересното в това? — попита банкерът.
— Интересно е наблюдението, направено от баща ми по този повод. Той каза, че давещият се човек, който се покатерва върху раменете ти, за да се спаси, може да бъде разбран — освен когато човек вижда, че това става в салон за приеми. — Пол се поколеба достатъчно дълго, за да може банкерът да разбере същината на разказа, и продължи: — А аз бих добавил — освен когато човек вижда, че това става на трапезата по време на вечеря.
Внезапно мълчание обгърна залата.
„Това бе необмислено“ — рече си Джесика. — „Този банкер може да има достатъчно висок ранг, за да повика сина ми на дуел.“ Тя забеляза, че Айдахо е готов за мигновено действие. Войниците от ескадрона бяха нащрек. Гърни Халик не снемаше поглед от човека насреща си.
— Хо-хо-хо-хо-хо! — Това бе контрабандистът Тюйк, който, отметнал назад глава, се смееше с пълна сила.
Около масата се замяркаха нервни усмивки.
Бют се хилеше.
Банкерът бе избутал стола си назад и бе втренчил поглед в Пол.
Кайнс рече:
— Човек се подиграва с един атреид единствено за своя собствена сметка.
— Да не би атреидите да имат обичай да оскърбяват гостите си? — попита банкерът.
Преди Пол да успее да отговори, Джесика се приведе напред и каза:
— Господине! — И си помисли: „Трябва да разберем каква е играта на тази харконска гадина. Дали не е тук, за да се домогва до Пол? Помага ли му някой?“ — Синът ми показа една шаблонна дреха, а да не би вие да предявявате претенции, че е скроена по ваша мярка? — попита Джесика. — Какво очарователно откровение. — Тя плъзна ръка по десния си крак, към кристалния нож, който бе пристегнала в кания към прасеца си.
Банкерът обърна очи към Джесика. Погледите се отместиха от Пол и тя видя как той се отдръпна назад от масата, приготвяйки се за действие. Пол се бе съсредоточил върху думата: дреха. „Приготви се за нападение!“
Кайнс отправи замислен поглед към Джесика и даде неуловим сигнал с ръка на Тюйк.
Контрабандистът скочи на крака и вдигна гарафата си.
— Аз ще вдигна наздравица — рече той. — За младия Пол Атреидски, който е все още момък по външен вид, ала мъж по постъпките си.
„Защо се намесват?“ — запита се Джесика. Сега банкерът се втренчи в Кайнс и Джесика видя, че върху лицето на агента отново се изписва ужас. От всички краища на масата подеха наздравицата. „Накъдето тръгне Кайнс, хората го следват“ — рече си Джесика. — „С това той ни каза, че поддържа Пол. Каква е тайната на неговата мощ? Не би могло да е това, че е Арбитър на промяната. Това е временно. И, разбира се, не е и защото е държавен служител.“
Тя отдръпна ръка от дръжката на кристалния нож и вдигна гарафата си към Кайнс, който й отвърна със същото.
Само Пол и банкерът… („Су-су! Що за идиотски прякор!“ — помисли си Джесика) останаха с празни ръце. Банкерът не сваляше погледа си от Кайнс. Пол гледаше втренчено в чинията си.
„Аз маневрирах правилно“ — мислеше си Пол. — „Те защо се месят?“ Той погледна крадешком към гостите насреща му.
— В нашето общество хората не би трябвало да се засягат толкова бързо. Това често е пагубно. — Той се обърна към дъщерята на фабриканта, седнала до него. — Не мислите ли така, госпожице?