— Ваша воля, господарке.
— Първом ще ми отговориш на един въпрос — рече тя. — Ти вече харконски агент ли си?
Хауът се надигна от стола си с лице, потъмняло от ярост, и попита:
— Осмелявате се да ме оскърбявате така?
— Седни! — рече тя. — Ти ме оскърби така.
Той седна и бавно се облегна назад.
А Джесика, като разчиташе знаците по лицето му, които й бяха така добре познати, си позволи да поеме дълбоко въздух. „Не е Хауът!“
— Сега знам, че си останал верен на моя дук — рече тя. — Ето защо съм готова да ти простя оскърблението, което ми нанесе.
— Има ли какво да ми прощавате?
Джесика се намръщи и се запита: „Дали да изиграя коза си? Дали да му кажа за дъщерята на дука, която нося в утробата си от няколко седмици? Не… Самият Лито още не знае. Това само би усложнило живота му и би отвлякло вниманието му по време, когато той трябва да го съсредоточи върху нашето оцеляване. Все още има време да използувам този коз.“
— Жрица на истината би решила този въпрос — заговори тя. — Ала ние нямаме жрица на истината, атестирана от Върховната комисия.
— Права сте. Нямаме жрица на истината.
— Има ли предател сред нас? — запита тя. — Проучих много старателно нашите приближени. Кой би могъл да бъде? Не е Гърни. Разбира се, не и Дънкан. Техните поручици не заемат стратегически постове, за да се вземат под внимание. Не си и ти, Туфир. Не може да е Пол. Знам, че не съм аз. Тогава д-р Юи ли е? Да го повикам ли и да го подложа на изпитание?
— Знаете, че това ще е безсмислена постъпка — отбеляза Хауът. — В него е заложена повелята на медицинското училище. Знам това със сигурност.
— Да не говорим, че съпругата му беше бин-джезъритка, убита от харконите — каза Джесика.
— Ето значи какво се е случило с нея — рече Хауът.
— Не си ли доловил омразата в гласа му, когато споменава името на харконите?
— Известно ви е, че нямам чувствителен слух — отвърна Хауът.
— Какво хвърли това недостойно подозрение върху мен? — попита тя.
Хауът се намръщи.
— Господарката поставя своя слуга в чудовищно положение. Преди всичко моята вярност принадлежи на дука.
— И аз съм готова да простя много заради тази вярност — рече тя.
— И отново трябва да попитам: Има ли какво да ми прощавате?
— До задънена улица ли стигнахме? — попита тя.
Той сви рамене.
— Тогава нека набързо обсъдим един въпрос — рече тя. — Дънкан Айдахо — прекрасният воин, чиито способности в охраняването и наблюдението са така високо ценени. Тази вечер той прекали с нещо, което се нарича бира от подправка. Докладва ми се, че и други от нашите хора се опиват с тази отвара. Вярно ли е?
— Нали ви се докладва, господарке?
— Точно така. Не съзираш ли някакъв симптом в това пиене, Туфир?
— Господарката задава гатанки.
— Използувай способностите си на ментат в този случай! — отсече тя. — Каква е загадката с Дънкан и останалите? Мога да ти я кажа само с три думи — те нямат родина!
Той посочи с пръст към пода.
— Аракис — това е тяхната родина.
— Аракис е непознатото! Каладън бе тяхната родина, ала ние ги изтръгнахме от корен. Те нямат родина. И се страхуват, че дукът ги подвежда.
Той се наежи.
— Подобни приказки, изречени от някой от войниците, могат да станат причина за…
— О, я стига, Туфир. Да не би лекарят, който поставя правилна диагноза на заболяването, да е пораженец или предател? Единственото ми намерение е да излекувам заболяването.
— Тези въпроси дукът поверява на мен.
— Но ти разбираш, че аз изпитвам донякъде естествена загриженост към развитието на това заболяване — рече тя. — И вероятно ще признаеш, че притежавам известни способности в тази област.
„Дали няма да се наложи да го поразтърся здравата?“ — питаше се тя. — „Той има нужда от такова разтърсване — нещо, което да го изтръгне от еднообразието.“
— На вашата загриженост могат да се дадат различни тълкувания — рече Хауът.
Той сви рамене.
— Значи вече ме смяташ за виновна?
— В никакъв случай, господарке. Ала при сегашното положение изобщо не мога да си позволя да рискувам.
— Именно в този замък ти допусна да се прокрадне заплаха за живота на моя син — рече тя. — Кой пое този риск?
Лицето му помрачня.
— Аз си подадох оставката на дука.
— А подаде ли си оставката на мен… или на Пол?
Сега той вече открито се разгневи и това личеше по учестеното му дишане, разширяването на ноздрите и втренчения поглед. Тя забеляза как на слепоочието му запулсира веничка.
— Аз съм служител на дука — рече той, натъртвайки на думите си.
— Предател няма — рече тя. — Заплахата се крие другаде. Може би има нещо общо с лазестрелите. Вероятно ще рискуват да укрият няколко лазестрела с часовников механизъм с прицел към защитата на замъка? Може би ще…