— Защо не се заемете да унищожите враговете на дука? — попита той.
— Какво ме караш да унищожа? — заговори тя. — Ще ме накараш ли да превърна нашия дук в слаб човек, като го принудя вечно да се уповава на мен?
— Но с такава власт…
— Властта е нож с две остриета, Туфир — продължи тя. — Ти си мислиш: „Колко й е лесно да превърне човека в оръдие и да порази с него врага право в сърцето.“ Вярно, Туфир, даже и в твоето сърце. Въпреки това какво ще постигна? Ако някои от бин-джезъритките постъпват така, това няма ли да хвърли подозрения върху всички бин-джезъритки? А ние не желаем това, Туфир. Ние не желаем да се самоунищожаваме. — Тя кимна. — Ние наистина съществуваме само за да служим.
— Не мога да ви отговоря — рече той. — Знаете, че не мога да ви отговоря.
— Ти няма да продумаш никому за туй, което стана тук — каза тя. — Аз те познавам, Туфир.
— Господарке… — Старецът отново се опита да преглътне с пресъхнало гърло.
И си помисли: „Тя притежава огромна сила, така е. Тази сила обаче не я ли превръща в още по-страшно оръдие за харконите?“
— Дукът може да бъде унищожен с еднаква бързина както от враговете, така и от приятелите си — рече тя. — Надявам се, че ти сега ще слезеш до корена на своето подозрение и ще го изтръгнеш.
— Ако се окаже неоснователно — каза той.
— Ако? — попита тя язвително.
— Да, ако — отвърна той.
— Ти наистина си упорит.
— Предпазлив — възрази той — и внимателен към фактора „грешка“.
— Тогава ще ти поставя още един въпрос: Какво ти говори това, че си застанал пред друго човешко създание, че си окован и безпомощен и че това друго човешко създание държи нож, опрян на гърлото ти, ала въпреки всичко това друго човешко създание се въздържа и не те убива, а те освобождава от оковите и ти дава ножа, за да го употребиш както намериш за добре?
Тя стана от креслото си и му обърна гръб.
— Можеш да си вървиш, Туфир.
Старият ментат стана и се поколеба с ръка, посягаща към смъртоносното оръжие под туниката му. Той си припомни за арената за борба с бикове и за бащата на дука (който бе храбър независимо от другите си слабости), и за един отдавнашен ден от коридата. Свирепият черен звяр бе застанал на едно място с наведена глава, неподвижен и смутен. Старият дук бе обърнал гръб на рогата с пелерина, преметната пищно върху едното му рамо, докато откъм трибуните се сипеха възторжените възгласи.
„Аз съм бикът, а тя е матадорът“ — помисли си Хауът. Той отдръпна ръката си от оръжието и се загледа в потта, оросила празната му длан.
И знаеше, че каквито и да се окажеха фактите накрая, той никога нямаше да забрави този миг, нито пък щеше да загуби това чувство на върховно възхищение към лейди Джесика.
Той безмълвно се обърна и напусна стаята.
Джесика сведе поглед от отражението в прозорците, обърна се и се загледа в затворената врата.
— А сега вече можем да очакваме нормално поведение — прошепна тя.
Лито стоеше във фоайето на своя замък и разглеждаше внимателно някаква бележка на светлината на единична суспенсорна лампа. До зазоряване оставаха още няколко часа и той усети умората си. Пратеник на свободните току-що бе предал тази бележка на външната стража точно когато дукът пристигна от командния пост.
Бележката гласеше: „Димен стълб през деня, огнен стълб през нощта.“
Подпис нямаше.
„Какво ли означава това?“ — чудеше се той.
Пратеникът си бе тръгнал, без да изчака отговор и преди да успеят да го разпитат. Бе се прокраднал в нощния мрак като някаква безплътна сянка.
Лито пъхна листчето в един джоб на туниката си с намерението да го покаже по-късно на Хауът. Той отметна кичур коса от челото си и пое дълбоко въздух. Въздействието на хапчетата против умора започваше да отслабва. Бяха изминали вече два дълги дни от официалната вечеря, а той още отпреди нея не беше спал.
Като капак на всички неприятности от военен характер бе това тревожно съвещание с Хауът и доклада за срещата му с Джесика.
„Дали да събудя Джесика?“ — питаше се той. — „Няма причина да продължавам да играя с нея на котка и мишка. Или има?“
„Дявол да го вземе този Дънкан Айдахо!“