Той сведе очи към дука.
— О, не вас, скъпи ми господарю. Барон Харконен. Имам желание да убия барона.
— Бар… он Хар…
— Моля ви, не говорете, бедни ми господарю. Вие нямате много време. Помните ли онзи изкуствен зъб, който поставих в устата ви след падането при Наркал — този зъб трябва да се смени. След малко ще изгубите съзнание и аз ще ви сменя този зъб. — Той разтвори пръсти и се загледа в нещо върху дланта си. Точно копие — на капсулата в кухината е дадена безупречна форма на нерв. Ще убегне на обичайните детектори дори при по-щателен оглед. Но ако стиснете здраво зъба, обвивката му ще се разчупи. Тогава, ако издишате рязко, ще изпълните въздуха около себе си със силно отровен смъртоносен газ.
Лито вдигна поглед към Юи, той забеляза лудост в очите му — по челото и брадичката му се стичаше пот.
— Вие и бездруго сте мъртъв, бедни ми господарю — рече Юи. — Но вие ще се приближите до барона, преди да умрете. Той ще повярва, че вие сте достатъчно замаян от опиатите, за да направите предсмъртен опит да го нападнете. А вие наистина ще сте упоен и вързан. Ала нападението може да вземе най-причудливи форми. И вие ще си спомните за зъба. За зъба, дук Лито Атреидски. Ще си спомните за зъба.
Старият лекар се навеждаше все по-близо и по-близо, докато пред погледа на Лито останаха само лицето и увисналите му мустаци.
— За зъба — измърмори Юи.
— Защо? — прошепна Лито.
Юи приклекна на едно коляно до него.
— Сключил съм една дяволска сделка с барона. И трябва да се убедя, че той е изпълнил своята част от нея. Като го видя, ще разбера. Щом зърна барона, обезателно ще разбера. Ала изобщо няма да бъда допуснат при него без цената. Вие сте цената, мой бедни господарю. А аз ще разбера, щом го видя. Бедната ми Уана ме научи на много неща и едното от тях е при голямо напрежение да долавям със сигурност истината. Не мога винаги да го правя, ала зърна ли барона, на часа ще разбера със сигурност.
Лито се опита да огледа зъба в ръката на Юи. Струваше му се, че всичко това става в някакъв кошмар — не можеше да е действителност.
Моравите устни на Юи се изкривиха в гримаса.
— Мен няма да ме пуснат достатъчно близо до барона, иначе аз сам бих го направил. Не. Аз ще бъда спрян на безопасно разстояние. Но вие… да, ето! Вие, моето прекрасно оръжие! Той ще иска да ви види отблизо — да злорадствува над вас и да се поперчи.
Лито откри, че е почти хипнотизиран от един мускул от ляво на челюстта на Юи. Мускулът изпъкваше, щом докторът заговаряше.
Юи се наведе по-близо.
— И вие, мой скъпи господарю, мой безценни господарю, вие трябва да си спомните за този зъб. — Той вдигна зъба между палеца и показалеца си. — Той ще бъде единственият ви изход!
Устните на Лито бавно се раздвижиха и той каза:
— Отказвам.
— Оо, не. Не бива да ми отказвате. Защото в замяна на тази малка услуга аз, ще направя нещо за вас. Ще спася сина ви и жена ви. Никой друг не може да го направи. Те могат да бъдат скрити на такова място, където никой харкон не може да ги пипне.
— Как… ще ги спасиш? — прошепна Лито.
— Като инсценирам, че са мъртви, и ги укрия при хора, които вадят нож само като чуят името на харконите, които мразят харконите дотолкова, че изгарят стола, на който е седял харкон, и посипват със сол земята, по която е газел харкон — той докосна долната челюст на Лито. — Усещате ли нещо в челюстта си?
Дукът установи, че не може да отговори. Той усети леко подръпване и видя как ръката на Юи се вдигна с дукския пръстен с герба.
— За Пол — рече Юи. — След малко ще изпаднете в безсъзнание. Сбогом, бедни ми господарю. Когато се видим следващия път, няма да имаме време за разговор.
Хладни тръпки плъзнаха от челюстта на Лито към страните му. Мрачната зала се смали колкото върха на игла, в чийто център се намираха моравите устни на Юи.
— Спомнете си за зъба! — просъска Юи. — За зъба!
„Трябва да има наука за недоволството. На хората са им потребни трудни времена и потисничество, за да заякнат душевно.“
Джесика се събуди в тъмното, изпълнена от някакво предчувствие сред заобикалящото я безмълвие. Тя не можеше да проумее защо чувствува ума и тялото си толкова отпуснати. Тръпки на страх полазиха по кожата й. Смяташе да се надигне и да включи осветлението, ала нещо осуети решението й. Усещаше устата си… особено.
Туп-туп-туп-туп!
Звукът бе тъп и се носеше без определена посока в мрака. Отнякъде.
Мигът на очакването бе натежал от време и от шумолящи нервни движения.