Тя започна да усеща тялото си, осъзна, че китките и глезените й са вързани, а устата — запушена. Лежеше на едната си страна с вързани отзад ръце. Тя опита въжетата и разбра, че са кримскелски¤ и само щяха да се впият още по-здраво, ако ги опънеше.
И ето че си спомни.
Нещо се бе раздвижило в стаята й в мрака, нещо мокро и миризливо я бе плеснало през лицето и бе изпълнило устата й, бяха я сграбчили нечии ръце. Тя бе отворила уста — за да поеме дъх — и бе усетила наркотика във влагата. Съзнанието й бе угаснало, потапяйки я в черна яма от ужас.
„Ето че стана“ — помисли си тя. — „Колко лесно било да надвиеш бин-джезъритка. Беше необходимо само предателство. Хауът излезе прав.“
Заповяда си да не опъва въжетата.
„Това не е моята спалня“ — помисли си тя. — „Пренесли са ме в някакво друго помещение.“
Бавно засъбира вътрешното си спокойствие.
Започна да долавя възкиселия дъх на собствената си пот с нейния химически примес на страх.
„Къде ли е Пол?“ — запита се тя. — „Синът ми… какво ли са му сторили?“
„Спокойствие.“
Насила се застави да се успокои, като използуваше древните методи.
Ала ужасът витаеше толкова наблизо.
„Лито? Къде си, Лито?“
Тя усети, че мракът се разрежда. Като начало се появиха сенки. Започна да различава силуети. Бяло. Ивица под някаква врата.
Намирам се на пода.
Крачещи хора. Долови това по вибрациите на каменния под.
Джесика отпъди спомена за ужаса. „Трябва да бъде спокойна, бдителна и готова. Може да ми се отдаде само една възможност.“ Тя отново призова вътрешното си спокойствие.
Тромавите удари на сърцето й станаха равномерни и отброяващи времето. Тя пресметна. „Лежала съм в безсъзнание около час.“ Затвори очи и съсредоточи вниманието си върху приближаващите се стъпки.
Четирима.
Тя отбеляза различията в стъпките им.
Трябва да се преструвам, че съм още в несвяст. Отпусна се на студения под, опитвайки готовността на тялото си, чу да се отваря врата и през миглите си усети, че стана по-светло.
Стъпките се приближиха: някой се надвеси над нея.
— Будна сте — избоботи басов глас. — Не се преструвайте.
Тя отвори очи.
Над нея се бе изправил барон Харконен. Разпозна, че се намират в избата, където Пол бе спал, и видя походното му легло до стената — празно. Стражите внесоха суспенсорни лампи и ги разпределиха близо до отворената врата. По-нататък в коридора блестеше светлина, от която я заболяха очите.
Тя вдигна поглед към барона. Той носеше жълто наметало, под което изпъкваха портативните му суспенсори. Тлъстите бузи под паешко-черните му очи приличаха на дупенцето на купидон.
— Опиатът бе дозиран по време — избоботи той. — Знаехме с точност до минута кога ще дойдете на себе си.
„Как е възможно това?“ — учуди се тя. — „Би трябвало да знаят точното ми тегло, обмяната на веществата ми, моето… Юи!“
— Колко жалко, че трябва да останете със затъкната уста — продължи баронът. — Бихме могли да проведем толкова интересен разговор.
„Би могло да е единствено Юи“ — помисли си тя. — „Как?“
Баронът обърна поглед назад, към вратата.
— Влез, Пайтър.
Никога дотогава тя не бе виждала човека, който влезе и застана редом с барона, ала лицето му й бе познато — както и човекът: Пайтър дьо Врие, ментатът убиец. Тя го заразглежда внимателно — орлови черти, мастиленосини очи, които предполагаха, че е местен жител на Аракис, ала изискаността на маниерите и стойката му й подсказаха, че не е. А и плътта му бе здраво напращяла от вода. Той бе висок, ала слаб, и нещо във вида му внушаваше женственост.
— Колко жалко, че не можем да проведем нашия разговор, драга ми лейди Джесика — рече баронът. — Аз обаче съм осведомен за вашите способности. — Той изгледа ментата. — Вярно ли е, Пайтър?
— Както кажете, бароне — отвърна Пайтър. Гласът бе тенор. От него по гръбнака й полазиха студени тръпки. Тя никога не бе чувала такъв смразяващ глас. За човек, посветен в бин-джезъритския подход, този глас крещеше: „Убиец!“
— Имам изненада за Пайтър — рече баронът. — Той си мисли, че е дошъл тук, за да си получи наградата — вас, лейди Джесика. Ала аз искам да демонстрирам нещо: че той в действителност не ви иска.
— Вие играете ли си с мен, бароне? — попита Пайтър и се усмихна.
Джесика видя тази усмивка и се зачуди защо баронът не скочи да се защитава от този Пайтър. След това тя се поправи. Баронът не можеше да разгадае тази усмивка. Липсваше му обучението.
— В много отношения Пайтър е съвсем наивен — продължи баронът. — Той дори не допуска какво чудовищно създание сте вие, лейди Джесика. Бих искал да му покажа, че това ще е глупав риск. — Баронът се усмихна на Пайтър, чието лице се бе превърнало в маска на очакването. — Аз знам какво наистина иска Пайтър. Пайтър иска власт.