Кайнит сложи ръка на рамото на пилота.
— Виж какво, Циго, няма нужда да…
Джесика изви врат и изплю кърпата от устата си. Тя настрои гласа си в ниски, проникновени тонове.
— Господа! Не е необходимо да се биете за мен. — В същото време се изви като змиорка, за да помогне и на Кайнит да я разбере. Тя забеляза, че нервите им се изопнаха, уверена, че в този миг те са убедени в необходимостта да се бият за нея. Спорът им можеше да се реши само по този начин. Мислено те вече се биеха за нея.
Тя повдигна главата си нагоре, към светлината от таблото, за да е сигурна, че Кайнит ще я разбере по устните, и каза:
— Не бива да се карате. — Те отстъпиха един от друг, като внимателно се оглеждаха взаимно. — Заслужава ли изобщо някоя жена да се бият за нея? — попита тя.
С тези си думи, със самото си присъствие Джесика им доказваше, че решително заслужава да се бият за нея.
Пол стисна здраво устни и насила запази мълчание. За него съществуваше единствено възможността да успее с гласа. Ето сега — всичко зависеше от майка му, чийто опит далеч превъзхождаше неговия.
— Да — рече белязаният. — Не е нужно да се бием…
Ръката му се стрелна към врата на пилота. Ударът бе посрещнат от свистене на метал, който прободе ръката и със същия замах се заби в гърдите на Кайнит. Белязаният изстена и се килна назад, към вратата.
— Явно си помисли, че съм чучело и че не знам този номер — рече Циго. Сетне дръпна ръката си и откри ножа, който светеше на отразената лунна светлина.
— А сега и паленцето — рече той и се надвеси над Пол.
— Това не е необходимо — промълви Джесика.
Циго се подвоуми.
— Не искаш ли да се разбираме? — попита Джесика. — Дай на момчето възможност. — Тя сви презрително устни. — Толкова нищожна възможност ще има там, навън, в тези пясъци. Дай му я и… — Тя се усмихна. — Ще бъдеш добре възнаграден.
Циго погледна наляво, после надясно и отново към Джесика.
— Чувал съм какво може да се случи на човек в тази пустиня — рече той. — Ударът с ножа може дори да се окаже благодеяние за момчето.
— Толкова ли много искам? — замоли се Джесика
— Ти се опитваш да ме надхитриш — измърмори Циго.
— Не искам да видя как синът ми умира — рече Джесика. — Това хитрост ли е?
Циго отстъпи назад и бутна с лакът бравата на вратата. Той сграбчи Пол, издърпа го през креслото, изтика го до половината през вратата и насочи ножа към него.
— Какво ще правиш, паленце, ако ти прережа въжетата?
— Незабавно ще се махне оттук и ще се отправи към онези скали — рече Джесика.
— Това ли ще направиш, паленце? — попита Циго.
Гласът на Пол бе напълно враждебен:
— Да.
Ножът се спусна надолу и преряза въжетата на краката му. Пол усети как една ръка откъм гърба го изблъсква към пясъка, престори се, че залита към рамката на вратата, завъртя се, сякаш за да се улови за нещо, и стремително нападна с десния си крак.
Палецът на крака бе насочен с точност, която правеше чест на многогодишното обучение, сякаш цялото това обучение се съсредоточаваше в този единствен миг. Почти всеки мускул от тялото му взе участие в насочването на този удар. Върхът на палеца се заби в меката коремна област на Циго, точно под гръдната кост, с ужасна сила проби нагоре над черния дроб и през диафрагмата, за да смаже дясната камера на сърцето.
С клокочещ писък войникът се преметна назад през креслата. Без да може да използува ръцете си, Пол падна на пясъка, като направи кълбо, което пое силата на падането, и с едно движение го изправи на крака. Той се вмъкна обратно в кабината, намери ножа и го стисна със зъби, за да пререже въжетата на майка си. После тя взе острието и освободи ръцете му.
— Щях да се справя с него — каза Джесика. — Той трябваше да разреже въжетата ми. Това беше глупав риск.
— Съзрях удобния случай и го използувах — рече Пол.
Тя долови властни нотки в гласа му и каза:
— Знакът на династията на Юи е надраскан набързо на тавана на тази кабина.
Той погледна нагоре и видя извития знак.
— Излизай навън и дай да огледаме този топтер — рече тя. — Под креслото на пилота има вързоп. Напипах го, когато влязохме.
— Дали не е бомба?
— Съмнявам се. Тук има нещо странно.
Пол скочи върху пясъка и Джесика го последва. Тя се обърна, пресегна се под седалката за странния вързоп, видя краката на Циго близо до лицето си, напипа нещо влажно по вързопа, като го извади, и осъзна, че това бе кръвта на пилота.
„Пилеене на влага“ — помисли си тя и осъзна, че това бе типично аракийско мислене.
Пол се огледа наоколо, видя стръмния склон на скалата, който се издигаше от пустинята подобно на надигнал се от морето бряг с издълбани от вятъра вериги от високи скали. Обърна се назад, когато майка му извади вързопа от топтера, и я видя да се взира през дюните към Защитната стена. Той погледна, за да разбере какво е привлякло погледа й, забеляза още един топтер, който се спускаше към тях, и разбра, че нямат време да изхвърлят труповете от техния топтер, за да избягат с него.