„Кадифен глас. Това е Пайтър.“
— И на мен така ми се струва, Пайтър.
„Боботещ бас: баронът.“
Лито почувствува, че все по-осезателно започва да възприема околната обстановка. Столът под него стана по-твърд, а въжетата по-стегнати.
Сега ясно видя и барона. Лито наблюдаваше движенията на ръцете му: пръстите му машинално опипваха ту ръба на чинията, ту дръжката на лъжицата, а един пръст проследяваше ръба на челюстта.
Лито наблюдаваше тези опипващи пръсти като хипнотизиран.
— Вие ме чувате, дук Лито — заговори баронът. — Знам, че ме чувате. Искаме да узнаем от вас къде да намерим вашата наложница и детето, чийто баща сте вие.
Нито едно движение не убегна на Лито, ала думите го изпълниха със спокойствие. „Значи е истина; Пол и Джесика не са в ръцете им.“
— Ние тук не си играем на детски играчки — избоботи баронът. — Това трябва да ви е ясно. — Той се наведе над Лито, като се взираше внимателно в лицето му. Баронът се измъчваше от мисълта, че тази среща не може да се състои насаме, само между тях двамата. Тя ставаше пред свидетели, които да виждат в такова бедствено положение членове на кралското семейство — това създаваше лош прецедент.
Лито чувствуваше как силата му се възвръща. И ето че споменът за изкуствения зъб изпъкна в мисълта му като камбанария сред равнинен пейзаж. Капсула във форма на нерв, поставена вътре в този зъб — отровния газ. Той си припомни кой бе поставил смъртоносното оръжие в устата му.
„Юи.“
Забулен от наркотика спомен за отпуснат труп, който бе видял как влачат тук, в тази стая, увисна като мъгла в съзнанието на Лито. Той знаеше, че това бе Юи.
— Чувате ли този шум, дук Лито? — попита баронът.
Лито дочу дрезгав вик и приглушените стенания на нечие страдание.
— Заловихме един от вашите приближени, преоблечен като свободен — рече баронът. — Разкрихме го много лесно — по очите, както ще се досетите. Той твърди, че е бил изпратен при свободните, за да ги шпионира. Аз съм живял известно време на тази планета, всъщност. Човек не може да шпионира тези дрипльовци на пустинята. Кажете ми, платихте ли за тяхната помощ? При тях ли изпратихте жената и сина си?
Лито почувствува как страх сковава гърдите му. „Ако Юи ги е изпратил при хората в пустинята… преследването няма да свърши, докато не ги намерят.“
— Хайде, хайде! — рече баронът. — Нямаме много време, а болката идва бързо. Моля ви, не довеждайте нещата дотам, драги ми Лито. — Баронът отмести поглед към Пайтър, който стоеше до рамото на Лито. — Пайтър не е донесъл тук всичките си инструменти, но съм сигурен, че би могъл да импровизира нещичко.
— Понякога импровизацията се оказва най-подходящото нещо, бароне.
„Този кадифен мазен глас!“ Лито го чу до ухото си.
— Вие несъмнено сте имали план за действие при непредвидени критични обстоятелства — продължи баронът. — Къде са изпратени жената и момчето ви? — Той погледна ръката на Лито. — Пръстенът ви го няма. У момчето ли е?
Баронът вдигна очи и ги впи в очите на Лито.
— Не отговаряте — рече той. — Нима ще ме принудите да извърша нещо, което не искам да правя? Пайтър ще си послужи с обикновени директни методи. Съгласен съм, че понякога те са най-подходящи, ала не е хубаво, че именно вие ще бъдете подложен на подобни неща.
— Може би сгорещена лой върху гърба и клепките — обади се Пайтър. — А може би и върху други някои части на тялото. Особено ефективен е този метод, когато обектът няма представа кое ще е следващото място, върху което ще падне лойта. Отличен метод, а и има известна красота във вида на гнойнобелите мехури по голата кожа, нали така, бароне?
— Изключителна красота! — потвърди баронът и в гласа му прозвуча нотка на раздразнение.
„Тези опипващи пръсти!“ — Лито наблюдаваше пухкавите ръце, пробляскващите драгоценни камъни върху пухкавите по бебешки ръце и тяхното машинално бродене.
Нахлуващите през вратата зад гърба му стенания терзаеха нервите му. „Кого ли са заловили?“ — питаше се той. — „Възможно ли е да е Айдахо?“
— Повярвайте ми, cher cousin — започна баронът. — Не искам да се стига до това.
— Вие си мислите за дръзновени куриери, които препускат да повикат помощ, която не може да пристигне — обади се Пайтър. — В това, както ви е известно, има артистичност.
— Ти си изключително артистична личност — озъби се баронът. — А сега имай любезността да млъкнеш.
Внезапно Лито си припомни нещо, което Гърни Халик бе казал веднъж, застанал пред портрета на барона: „И аз застанах върху морския пясък, и видях как от морето се надигна звяр… а върху главите му бе изписано името на сквернословието.“