— Губим време, бароне — рече Пайтър.
— Може би.
Баронът кимна.
— Известно ли ви е, драги ми Лито, че вие накрая ще ни кажете къде са. Има една степен на болката, която ще ви купи.
„Твърде вероятно е да е прав“ — помисли си Лито. — „Ако не беше заради зъба… и обстоятелството, че аз наистина нямам представа къде се намират.“
Баронът си взе парче месо, набута го в устата си, сдъвка го и бавно преглътна. „Трябва да опитаме нова тактика“ — рече си той.
— Разгледай този прекрасен човек, който твърди, че не може да бъде купен — заговори баронът. — Разгледай го, Пайтър.
Дрезгавите стенания секнаха.
Баронът видя Уман Куду, гвардейския капитан, който се появи на вратата и поклати глава. Заловеният не бе дал необходимите сведения. Още един неуспех. Време бе да престанат да шикалкавят с този глупак дука, с този тъп, мекушав глупак, който не си даваше сметка за преизподнята, която се намираше толкова наблизо — само на косъм от него.
Тази мисъл успокои барона и сломи нежеланието му да подложи на мъчения член на кралското семейство. Внезапно се видя като хирург, който прави дисекции с остър скалпел — видя се да изрязва маските от лицата на глупците и да изважда на показ ужаса под тях.
„Всички до един са зайци!“
„И как само се плашеха, щом видеха месоядно животно!“
Лито погледна през масата, като се питаше защо се бави. Зъбът бързо щеше да сложи край на всичко. И все пак… повечето от нещата в живота бяха красиви. Откри, че си спомня за едно радиохвърчило, политнало из морскосиньото небе на Каладън, и за Пол, който се смееше от радост при вида на хвърчилото. И си спомни изгрева на слънцето тук, на Аракис — обагрените пластове на Защитната стена с омекотени от облаците прах цветове.
— Твърде неприятно — смотолеви баронът. Той се отблъсна от масата, изправи се леко с помощта на суспенсорите и се подвоуми, като забеляза, че у дука настъпва някаква промяна. Видя го как си поема дълбоко въздух, как очертанието на брадичката му се опъна и как трепна там един мускул, щом дукът рязко затвори уста.
„Колко го е страх от мен!“ — помисли си баронът.
Уплашен, че баронът може да му се изплъзне, Лито рязко стисна зъба с капсулата и почувствува как той се разтроши. Отвори уста и изпусна лютивата пара, която усети по езика си. Баронът се смали и се превърна във фигурка, гледана през тунел. Лито чу пъшкане до ухото си — онзи с кадифения глас: Пайтър.
„Отровата порази и него!“
— Пайтър! Какво има?
Боботещият глас идваше много отдалеч.
Лито долови спомени, които се повлякоха из мислите му като думи, нареждани от старите беззъби вещици. Стаята, масата, баронът, чифт ужасени очи — изцяло сини, очите — всичко това сгъстено наоколо му в чудовищна симетрия.
Имаше някакъв човек с остра като връх на ботуш брадичка, който падна като оловно войниче. Носът на оловното войниче бе счупен и изкривен наляво — спрял метроном, замлъкнал завинаги в началото на такта, понечил да тръгне в другата посока. Лито чу шум от счупен порцелан — толкова далечен — и някакъв тътен в ушите си. Умът му бе като безкраен хамбар, който побираше всичко. Всичко, което някога бе съществувало: всеки вик, всеки шепот, всяко… мълчание.
Само една мисъл не го напусна. Лито я видя изписана с разкривени огнени букви върху мрачно сияние: Денят, създаден от живота, и животът, създаден от деня. Тази мисъл го порази с усещането за пълнота, усещане, което знаеше, че никога няма да успее да обясни.
Тишина.
Баронът бе опрял гръб в тайната си врата, вратата на собствената си дупка, зад масата, през която можа да избяга. Беше я затръшнал, като бягаше от стая, пълна с мъртъвци. Осъзна, че наоколо му се трупат стражи. „Дали и аз не поех от тази отрова?“ — запита се той. — „Дали и мен не ме порази това там в стаята?“
Слухът му се възвърна… както и разсъдъкът. Дочу как някой крещеше заповеди — противогази… да се държи вратата затворена… да се включат вентилаторите.
„Другите изпопадаха бързо“ — помисли си той. — „А аз все още съм на крака. Аз все още дишам. Дяволски ад! Беше само на косъм!“
Вече можеше да анализира станалото. Защитата му се бе включила, на ниска степен наистина, ала все пак достатъчна, за да забави молекулярния обмен през защитната бариера. А той тъкмо се отблъскваше от масата… да, и ужасното стенание на Пайтър, което бе накарало гвардейския капитан да се хвърли напред към собствената си гибел.
Случайността и предупреждението на един умиращ — само те го бяха спасили.
Баронът не изпитваше никаква благодарност към Пайтър. Глупакът сам си беше изпросил да го убият. Ами този глупав гвардейски капитан! Бе заявил, че преглежда основно всекиго, преди да го въведе при барона! Как тогава се е оказало възможно дукът да…? Без никакъв предупредителен знак. Даже и от детектора на отрови, поставен на масата — даде сигнал чак когато вече беше твърде късно. Как?